Местоположение
Храм „Св. Никола“, с. Долна Кремена, община Мездра, област Враца
Дата
13-ти октомври 2025 г, сутринта
Въведение
През есента на 2025-та година успях да си открадна два дни, за да пообиколя някои места из северозападните земи на родината, които ми бяха привлекли интереса. По ред причини и най-вече – поради лошото планиране на времето ми, това пътешествие се оказа не особено ползотворно и дълго време се чудех дали да губя още време, описвайки го в този блог. Все пак, връщайки лентата назад, мисля, че от него могат да се извлекат някои интересни наблюдения, макар и сами по себе си те да не са нещо особено. Така че може би тези два дни странстване ще видят бял свят тук в някой следващ материал.
А тази публикация е свързана с един обект от този маршрут, който си бях заплюл да посетя пътьом. Това е старият полуразрушен храм „Св. Никола“ в намиращото се непосредствено до град Мездра село Долна Кремена . Трябва да отбележа, че общата несполука, белязала цялостното ми пътуване, намира отражение и в представянето, което ще дам за тази черква. Първо (и непростимо за мен) – дали поради бързане, дали поради друго, но част от снимките ми на стенописите не са с достатъчно добро качество и не обхващат всичко в пълнотата, към която се стремя. Поради тази причина, където е необходимо, съм си помогнал и с други фотографски източници с по-добро качество ( преди всичко от фейсбук публикация на Ралица Симеонова, посетила храма няколко месеца след мен – надявам се, че няма нищо против). Също така този път, за разлика от предишните ми очерци за изоставени църкви, не разполагам с по- задълбочени изследвания и едва ли ще успея да дам повече информация от онова, което може да се открие в интернет с няколко клика.
И тъй, Долна Кремена е сравнително голямо село, намиращо се в нещо като падина около някаква рекичка. Черквата, с която ще се занимаем, е построена недалеч от тази рекичка и е кажи-речи в центъра на селото. Както може да се предположи, това означава, че до храма се стига лесно по асфалтирана селска улица. И въпреки това, ако не разполагате с карта или друго нещо, което да ви подсказва точното местоположение на черквата, шансът да я подминете, без да я забележите, е огромен. От улицата не се вижда нищо повече от надвиснали шубраци и руини. Чак като се промъкнете по някоя от пътечките в храстите, вече можете да осъзнаете, че това е храм, при това голям.
Той е съставен от две части – притвор откъм запад и същинската по-малка едноапсидна църква от изток (с размери 6,3 на 4,5 м. и дебелина на стените 0,77 м.). Източната „същинска“ част е средновековна, строена през 13-14-ти век, и е полуразрушена – останала е да стърчи само южната стена и части от олтарната ниша. Западната част представлява притвор, строен през Възраждането, силно увреден, но някак все още неразпаднал се. При моето посещение не бях запознат с тези детайли и се концентрирах единствено върху притвора, почти не обръщайки внимание на средновековната част. Поради това съм принуден да използвам чужди снимки, за да се добие обща представа за храма. Ето една такава, която показва доста добре какво представлява той:
Има два входа – един „главен“ на западната страна на притвора, през който вече не може да се влезе, защото отвътре е запречен от дървено скеле, и един от южната страна, обграден с три големи монолитни каменни блока.
Над западния вход върху камък е издялан надпис, от който аз мога да разчета единствено годината – 1872 г., когато е бил построен притвора.
Над този камък патронната ниша е като избита с чукове, а две дълбоки пукнатини от двете страни на вратата недвусмислено показват плачевното състояние на сградата.
Рискуваме и влизаме вътре през другия вход.
Стенописи и надписи
Прекрачвайки входа, се озовавам в полусрутената част на църквата и веднага разбирам, че тук ме чака бая фотографска работа. Изглежда някога всичко отвътре е било изцяло изографисано и колкото и немилостиви да са били изминалите десетилетия все още има много какво да се види и снима. „Новата“ част на храма е разделена на две части от дървена преграда, така че се обособяват нещо като два притвора. Този, който е свързвал възрожденската част със средновековната е в много тежко състояние. Дървеното скеле, за което стана дума, крепи покрива само в западната част на притвора, докато източната му част е без него и съответно голяма част от покрива липсва, а остатъците от него заплашват да се срутят във всеки момент върху някой злощастен посетител. Но там, където стените стоят, все още са налични и стенописите по тях.
Стенописите са, естествено, силно увредени, но пък и някак все още доста добре четими, така че нямаме проблеми с идентификацията на повечето от тях. В южната част на междинния притвор над вратата са изписани св. Георги и св. Димитър, яхнали коне. Вдясно от тях има пет изправени фигури на светии. От ляво надясно това са: св. Теодор Стратилат, св. Теодор Тирон, св. Панталеймон, св. Прокопий, св. Трифон. Под тях има сцена изобразяваща ангели и хора, може би цъкъла Митарства на душата. Над петимата светии пък има сцени от живота на Исус Христос. На първия регистър най вляво е Богоявление, което може да се разпознае единствено поради все още наличния надпис. До него вдясно е Сретение Господне, а вдясно от тази сцена – Вход Господен в Йерусалим. На втория регистър имаме сцените Възнесение Господне и Преображение.
Пасхални сцени продължават и от северната част на междинния притвор, но тук те са доста по-пострадали. По надписите можем да откроим „Неделя на Самарянката“ и „Неделя на Разслабения“. Под тези стенописи, на същото място, където на отсрещната стена са петимата светии, има запазени две сцени. На едната е св. Илия върху своята огнена колесница, възнасяйки се към небето, и св. Елисей под него, наследяващ пророческата му дарба. До тях вдясно има две изправени фигури на светци с дълги бради, но кои са те може само да се спекулира. Не може да се каже и какво е имало на най-долния регистър.
Самата арка, под която се намира дървената преграда, разделяща двете части на притвора, също е богато изписана. От долната ѝ страна са изобразени медальони на светци-пророци. От източната ѝ страна долу вдясно има изображение на Бог с надпис „Богъ създади“, а над него – женска фигура. Симетрично вляво има фигура на селянин с бяла антерия, черни потури и калпак – може би ктиторски портрет? Самият ктиторски надпис е най-отгоре на арката. От него разбираме имената на ктиторите, сред които преобладават Ивановците (на първо място е Иван Нинов, ако разчитам правилно), и времето на изписване – август, 1873 г, само година след строежа на притвора.
Западната страна на притвора е разделена на две части по дължина от дървеното скеле, което подпира покрива да не се срути. Това съоръжение, изглежда, успешно продължава живота на останалото от храма, но с цената на стенописите по тавана.
На южната стена от тази част на притвора имаме две много добре запазени сцени – на св. Мина и арх. Михаил, вляво от единственото прозорче в притвора (в същинската черква е имало още едно). А вдясно от прозорчето има композиция от седем фигури, на които се вижда само долната част от тялото.
Дори нишата на самото прозорче е изписана с изображения на светци един срещу друг:
Северната стена представя в долния си регистър 12 изправени фигури, в по-голямата си част на жени-светии. Единственият читаем надпис най-вдясно казва, че там са били изписани св. Констанин (напълно унищожен вече) и св. Елена. Факт е, че до крайната дясна фигура се забелязва нещо като фрагменти от кръст, какъвто повелява традицията да има между св. Константин и майка му.
До нея с потир в ръка трябва да е св. Варвара, а за останалите светици не ми достигат познанията да ги разпозная. Тази, която се е облегнала на меч в едната си ръка, а в другата – държи книга, е най-вероятно св. Екатерина, макар че е необичайно да бъде изобразена така според православния канон.
Другата мащабна стенописна група е по западната стена, около и над запречената от скелето входна врата.
Поради лошото състояние на стенописите и скелето, което скрива голяма част от тях, в първия момент е трудно да кажем какво се случва тука, освен че са нарисувани купища хора, светии и ангели. Чак при по-внимателно вглеждане се вижда един надпис, точно вляво над вратата, който ни казва, че това е сцената на Страшния съд. Тя е изписана на западната стена, както е по канон, но начинът, по който е решена тази сцена, е направо модернистичен за времето на създаването си. Тук са изрисувани десетки ореоли на светци, струпани в горната част и около вратата. Вляво от вратата е групата на праведниците, както ни информира още един надпис, съставена изцяло от мъже, приличащи на монаси и гледаща към спусналия се от небесата си Съдник. Вдясно от вратата забелязваме голяма червена ивица, което извън контекст ще има да се чудим какво е. В рамките на Страшния съд обаче това може да бъде единствено огнената река с грешниците, които вече никакви не се виждат.
И горе-долу това е, което е останало от стенописите днес. По-долу съм изкарал някои по-интересни детайли, които иначе се губят някак в общите кадри.
Докато подготвях тази публикация, попаднах на един блог, в който авторът споделяше разочарованието си от липсата на запазени средновековни стенописи, изтъквайки колко посредствени са наличните възрожденски. Този коментар ми направи впечатление, защото добре илюстрира масовото пренебрежение към възрожденските храмове и стенописи, особено когато не са били създадени от някакви по-известни майстори. Често при реставрации такива стенописи дори се премахват като стар непотребен тапет, за да се открие отдолу „по-ценния“ средновековен слой, ако храмът е по-стар.
Преобладаващото мнение е, че стенописите от по-ново време отстъпват по въздействие на монументалната средновековна живопис. Мен ако питате, това е малко като да сравняваш картини на Рубенс и Пикасо, но дори да е вярно, мисля си, че възрожденските стенописи със своя очарователен наивизъм са много по-близки до бита и светогледа на обикновените хора от онзи толкова знаменателен за нас 19-ти век, с много по-богата композиционна динамика и неортодоксалност. Те са истински паметник на народопсихологията ни от времето на Възраждането – за който може да вникне в него. А немарата, с която се отнасяме към това наследство, е просто поразителна. Съвсем не изключвам скоро да дойде денят, в който средновековните стенописи, колкото и малко да са останали, да бъдат повече и по-добре запазени от възрожденските.
И още нещо… От снимките е видно, че стенописите са пострадали не само от влага и разруха, но и от безбройните драсканици по тях. Това не са графити от старо време, които, ако не друго, поне може да имат някаква историческа стойност. Не. Това са предимно издълбани имена и инициали, появили се през последните десетилетия и добре маркират момента, когато този храм е опустял окончателно. „Тук има духове“, информира ни една такава драсканица на някакъв долнокременски хашлак с вкус към паранормалното. И дори не се досеща, че това е просто отдавна изгубената ни душевност, скътала се в места като това.
Исторически контекст
Тракийски могили и останки от антична вила рустика в землището на Долна Кремена подсказват, че тук са живели още от античността. Какво се е случвало със селището в Средновековието обаче не е много ясно. Съществуват източници (като местната книжка „История на с. Долна кремена“ на В. Маринска), в които се твърди, че през 9-ти или 10-ти век е бил положен първия камък на средновековната долнокременска черква. Това датиране идело от старите стенописи, които, изглежда, до началото на 20-ти век все още били запазени. Дори се твърди, че над олтара пишело „строена през Симеоново време“. Очевидно това са лакърдии, породени от местен патриотизъм, но ги споменавам за пълнота. Според по-сериозната наука (разбирай – „Археологическите паметници във Врачански окръг“ на Д. Димитрова) старата част на черквата е построена между 12-ти и 16-ти век, за което се съди по археологическия материал, намерен при изкоп до храма.
Първите писмени сведения за селищата Долна и Горна Кремена са от османските регистри през 15-ти век, където са отбелязани като дервентджийски села. Тоест, ползвали са се с известни привилегии за тогавашните времена, макар и на висока цена. Бидейки разположени до главен път, такива селища са били уязвими за нашествия и през 17-ти век те били опожарени до основи. Въпреки това обаче впоследствие бързо се съвзели и възмогнали. А през Възраждането Долна Кремена била обхваната от революционен дух. В 1872-ра година Васил Левски и негови сподвжници посетили селото и основали комитет тук. Членовете му били заклети в старата част на същия този храм, на който по това време се строял притвора, представен по-горе. Сред тях били самите свещеници в черквата – Павел Андреев, Иван Нинов и Йото Андреев. Иван Нинов, както стана ясно по-горе, е записан на първо място в ктиторския надпис, а гробът на Павел Андреев, увенчан с изящна надгробна плоча е досами южната стена на храма.
По данни от книжката на В. Маринска в долнокременската революционна организация влизали и още хора, чийто имена фигурират в ктиторския надпис – Нино и Димитър Етугови, Цеко Попов (касиер). За Димитър Етугов същата авторка твърди, че тъкмо той е основният благодетел за притвора и именно неговия портрет е изобразен на арката долу вляво.
Ето как описва едно такова тайно събрание в порутената днес черква Мито Анков, съратник на Левски и революционер във врачанския край:
„За нашето пристигане нея вечер хората бяха предизвестени. Заповядахме на всички да дойдат на тайното събрание към 10 часа вечерта в църквата. Около църквата беше наредена стража. Ние тихо минавахме край нея. Църквата намерихме препълнена с хора. При влизането ни в нея всички се раздвижиха и мълком се наместиха на местата си. Църквата се осветяваше от кандилата под иконите. Трогателна беше гледката при тая обстановка. Старци, до 80 години, дошли да чуят слова за най-скъпото и най-желаното – свободата“
Какво ли биха казали тия старци за резултатите от век и половина свобода, видни на снимките по-горе?
Храмът „Св. Никола“ е бил действащ до края на 30-те години, когато е построена новата черква на Долна Кремена „Св. Св. Кирил и Методий“. Oще тогава той бил в лошо конструктивно състояние и обявен за опасен, поради което и била построена новата църква. По спомени на местни жители в двора му е имало камбанария и начално училище, което след 9-ти септември било закрито, а по-късно и напълно разрушено. Иначе на архивни фотоси от 70-те години се вижда, че старата част на „Св. Никола“ още е била цяла, но също така и че за нея не се полагат никакви грижи.
Ето извадка от една статия в сп. „Слънце“ от 1920-та година за състоянието на черквата към онзи момент:
„Селото ще е твърде старо, понеже има една стара черква „Св. Николай“. По стил и по направа тя ще е от края на Второто българско царство, или от началото на турското владичество. Съзидана е от недялан камък, хоросан с дребен пясък и взидани дървета в стените тъкмо както са правени и старите търновски църкви. Отвътре тя е още по-интересна: прилича на полутъмен тунел със сводообразен таван, като оставим настрана новата пристройка, която е от 1874 г. Старата сграда е тъй попукана, че енорияшите се отказали от всяка поправка. Извътре е изографисана изцяло. Имало е стари книги, които били отнесени от някой си врачанец Тодораки Хаджийски (Тошев) без да се знае що е станало с тях. Един гръцки надпис на камък, що служил за певница, се пази в Софийския народен музей. Друг надпис в основата на каменния свещник гласи НИКО. Някоя ръка сякаш се мъчила да изтрие тия букви. Преданието смята, че църквата била още от латинско време.“
Споменава се още, че иконите на „Св. Никола“ били стари (от 17-ти – 18-ти век) и ценни в иконографско отношение. Поне те са спасени, или поне на такава информация се натъкнах. Четири от тях се намират в църквата „Св. Софроний Врачански“ във Враца („Св. Богородица“, Св. Никола“, „Успение Богородично“ и „Съшествие светаго духа“) и една – в РИМ-Враца („Възнесение Христово“).
Използвана литература:
Димитрова, Д. Археологическите паметници във Врачански окръг. София: Септември, 1985