Местоположение
Храм „Св. Николай Чудотворец“, с. Локорско, Столична община , обл. София-град
Дата
2-ри юли 2025 г, вечерта
Въведение
На един хълм над близкото до столицата село Локорско се намира старото селско гробище. Насред него, в гъст зелен шубрак, стърчат грозни руини. Това някога е било старата черква на селото, на която е посветен този материал. Още в началото му трябва да уточня, че тук вече не говорим за съхранен като сграда храм, както беше в публикациите ми от този цикъл дотук, а за развалини в пълния смисъл на думата. Рухнал покрив и все още съхранени стени, между които вече растат трънливи храсти и дървета. Мястото, въпреки близостта си до удобна инфраструктура, е трудно достъпно поради растителността и разрушенията и опасно за посещения. Ако все пак решите да рискувате – подходът е от южната страна.
Докато се опитвам да си проправя път навътре, прави впечатление внушителният размер на някогашната сграда на храма. Тя е имала три помещения – в западната част вероятно някогашното помещение за помени, което днес е напълно непристъпно; по средата е притвора, от който се влиза в същинската църква в източната част. По-долу помествам план на сградата, който съм заел от „Корпус на стенописите от първата половина на 19-ти век“, откъдето черпя и повечето сведения в тази публикация.
Цялата сграда е с дължина около 25 на 5.5 м, от които на самата църква се падат 9 х 5.5 м. Тя е еднокорабна и едноапсидна, с два притвора (външен и вътрешен). Покривът е бил двускатен, а посред него е имало дървена камбанария или някакъв тип кула, която общо взето се е запазила дори след срутването на покрива и днес може да се види насред наоса.
Сигурно се питате защо съм дошъл в този пущинак. Отговорът е – за да запечатам в няколко снимки всичко, което е останало от някога пищната му стенописна украса, преди ентропията окончателно да ѝ види сметката. Противно на очакванията и въпреки стихиите и липсата на всякаква грижа от много десетилетия, все още има някак оцелели значителни фрагменти, датиращи от първоначалното изписване на храма от 19-ти век. Шанс и привилегия е да мога да ги видя с очите си, защото съвсем скоро това няма да бъде възможно вече.
Стенописи и надписи
Първата значителна група стенописи е по стената на външния притвор около входа на църквата. По-долу е композитният кадър на тези стенописи, сглобен от доста единични кадри, тъй като поради растителността и дърветата няма как да се снима отдалеч (ако кликнете на снимката, можете да разгледате отделните участъци в детайли)
Точно над вратата е ликът на патрона на храма – св. Николай Чудотворец, който (поради обстоятелството, че се намира в ниша) е и най-добре съхранен. Вляво от вратата са Митарствата на душата, които според канона трябва да са 20, и тук те са били изписани всичките. Но горният регистър от сцени вече се е срутил, а само преди няколко години според фотографии от това време по-голямата част от композицията все още е била на място. Вдясно се виждат контурите на различни фигури, но какво точно се изобразява вече няма как да се каже. Според литературата това са сцени от живота на св. Николай.
Влизаме „вътре“, където с преградна арка е обособен още един, вътрешен притвор.
Вляво от вратата имаме една монументална сцена, изобразяваща композицията „Арх. Михаил вади душата на богатия“. От самия архангел едва се забелязват краката му, стъпили върху лежащия богаташ, който е по-добре съхранен. Над вратата вероятно е било изписано успението на св. Богородица, но от останалите днес фрагменти е невъзможно да се каже. Вдясно пък е запазен единствено нетипичен фрагмент на река с риби.
Арката, която прегражда вътрешния притвор от изток, също някога е била изцяло изписана с медальони на светци и флорални мотиви, от които днес се вижда само един – този на св. пр. Авакум със свитък в ръка.
В наоса са съхранени най-значителните остатъци от стенописи. За съжаление в по-голямата си част, каквото не е изпадало от влагата, е обезцветено от слънцето и дъждовете, а за капак на всичко съм избрал да посетя храма, точно по залез, когато косите лъчи допълнително затрудняват заснемането на онова, което е останало. Да не говорим за висящите греди, лиани, дървета и найлони… Долната панорама показва всички запазени стенописи към датата ми на посещение.
В архитектурно отношение имаме олтарната апсида с две по-малки апсиди отляво (протезис) и отдясно (диаконикон). В протезиса има частично запазено изображение на Исус Христос, което можете да видите в повече детайли от черно-бялата фотография, направена при заснемането на храма през 70-те.
Над тази ниша, видно от архивната фотография, е имало изображение на арх. Гаврил. Днес от него не е останало абсолютно нищо, както и от по-голямата част от стената, на която е било изписано.
В олтарната ниша са най-добре запазените стенописи, които изглеждат и най-малко пострадали за тези 50-тина години между двете снимки. В горната част е изписана св. Богородица „Ширшая небес“, а под нея са изображенията на св. Василий Велики и св. Григорий Богослов. Те държат свитъци, а на тях пише – „никтоже достоинъ разре/шава“ (никой не е достоен да разрешава?) и „б~же с~тый иже во с~тыхъ / почиваенти“ (Боже светий, който в святите почива). Непосредствено вдясно до олтара е изобразен св. Йоан Златоуст, а над него е почти напълно обезличената фигура на св. Богородица, която допълва симетрично несъществуващия вече архангел Гаврил от другата страна на олтара, за да изградят заедно сцената на Благовещение.
Любопитно за мен е онова, което е изобразено в дясната ниша, диаконикона. И това е просто един невзрачен червен обелиск. Като че ли поради някаква незнайна причина тази ниша нарочно не е била изписана с нещо смислено. Но по ирония на съдбата тъкмо този орнамент е запазен доста добре за разлика от почти всички други стенописи.
И тъй, общо-взето видяхте на картинка онова, което е останало от пищната и в доста отношения самобитна украса на локорската черква. По южната стена вече има единствено тук-таме парчета от стенописи, повечето изпопадали на земята.
Някога е имало и надписи по църквата. На северната стена е била изписана годината на построяване или обновяване на храма – 1834. Днес тази част от сградата е напълно недостъпна и затрупана с клони и отломки, така че не мога да потвърдя състоянието на този надпис. Твърди се, че са съществували и още два ктиторски надписа: един, за строежа на притвора през 1860 г. и един за изписване на втори слой стенописи през 1868 г. (вероятно първият слой е пострадал бързо). От тях няма и помен вече.
Към по-особените неща, останали от църквата, които все още могат да се видят, може да се причисли и продълговатият каменен блок, пред олтарната ниша. Каква е била функцията му и откъде се е взел тук не мога да кажа, но едно е сигурно – наближава денят, в който той ще бъде единственото нещо напомнящо, че тук е имало храм.
Исторически контекст
Локорско е село с древна история, за която не знаем почти нищо. Името му е с неславянски (вероятно тракийски) произход, подобно на много други села около София и за първи път то се споменава в османски документи от 15-ти век. То е било войнушко село и жителите му са се ползвали с известна автономия в пределите на Османската империя. За това свидетелства и самата черква „Св. Николай“, построена навръх хълм над селото, така че да се вижда отвсякъде и изобщо несъобразена с османските закони за вкопаните църкви, които да не са по-високи от ездач на кон.
Кога е построена черквата ние не знаем със сигурност. Някъде се споменава – 17-ти или 18-ти век, а в „Корпус на стенописите…“ се изтъква 1834 г. – годината, изписана в църквата. На мен ми се струва по-скоро, че тогава сградата, вече съществуща, е била поправена. Изписването ѝ обаче със сигурност е от този период. Всъщност, то е станало на два етапа – наосът е бил основно изписан през 30-те, а след това около 1868-ма е изписан и притвора. Първите зографи на храма, чиито дело са стенописите около олтара и иконите на иконостаса (днес съхранявани в Регионален исторически музей – София), са от Самоковската школа. Това е тандемът Коста Вальов и Димитър Христов, по-известен като Димитър Зограф (по-голям брат и учител на Захарий Зограф). Съдейки по стилиската на образа на полузаличения Исус Христос от протезиса, който силно наподобява този от известни икони на Димитър Зограф, можем да заключим, че тъкмо той е изписал поне част от стенописите на олтара. Авторът на по-късните стенописи е неизвестен.
На снимката по-горе можем да видим, че през 60-те години на 20-ти век храмът е бил в задоволително състояние, макар че още тогава се забелязват първите признаци на задаващата се разруха. Около сградата е допуснато израстването на дървета, чиито клони закачат покрива, а кулата-камбанария изглежда занемарена. Тези два фактора вероятно са довели до течове през покрива, изгниване на гредите и последващото рухване на покрива.
По-нататъшната история на черквата е парадоксална и показателна в много отношения. В края на 60-те някой се сеща, че в този храм има ценни и интересни стенописи и икони и той е обявен за паметник на изобразителното изкуство с категория „национално значение“. Статутът му обаче с нищо не допринася за неговото опазване. През 70-те са направени опити да се свалят някои от по-ценните стенописи, обаче дори това скоро е прекратено поради липса на пари. Някои от ценните икони са прехвърлини в РИМ – София, но на други, както и на самия иконостас, им се губят дирите. А за всичките години оттогава не се е намерил и един лев, който да се използва за укрепването и консервирането на този „паметник на културата“. Веещите се разпокъсани найлони днес показват, че те са единственият опит да се направи нещо за съхранението на стенописите, ако не се броят спорадичните доброволчески акции за окастряне на растителността, за които научаваме от интернет.
Този рухнал и забравен храм е истинският паметник на културата на един бездуховен и немарлив във всяко отношение народ и онова, което заслужаваме да имаме. Жалко само за предците ни, които са ни го завещали.
Използвана литература: