Цел:
Параклис „Св. Илия“ край с. Пожарево
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
16:50 ч. 29.04.2021
По пътя:
Днес е Велики четвъртък.
Едва ли има по-подходящ четвъртък, на който да започна експедициите си. За съжаление не можах да се настроя, както трябва за онова, което ми предстои. Задават се празници на килограм и в последния работен ден преди тях трябваше да отметна доста задачи на работа. Така че позакъснях с тръгването си. И което е най-лошо – ще трябва да напускам София в час пик преди празници…
Но нека не започвам с мрънкане. Денят е топъл, свеж и хубав. Бели облачета се надбягват по синьото небе и човек не може да иска нищо повече от пролетта, която и без друго не бърза да се настани на мястото на зимата. Нямам търпение да се махна от столицата дори за малко, така че съм готов да изтърпя всички страдания по пътя.
Паля колата и започвам да прекосявам „Надежда“. Тапите започват още от „Ломско шосе“. Безкрайна колона коли, бягащи от София. Безкрайна колона коли, бягащи към София. Отстрани на пътя продават разсад на домати и пипер. Никой не се спира да си купи. На околовръстното настъпвам газта за малко, но на разклона със „Сливница“ положението е точно такова, каквото се опасявах. Пъплим си кола до кола в две редички сред щедри количества фини прахови частици.
Аз съм отворил и двата си предни прозореца, за да могат те да влизат по-добре. За съжаление нахлуват и други неприятни неща. Моето радио е изключено, но на дамата, която шофира до мен (също със спуснати прозорци) не е. “…Oпасно близки сме…” дочувам аз досадно познат рефрен, докато дамата преминава покрай мен. Няма как да не се съглася. Доста по-близки, отколкото искам, са ми останалите участници в движението. Но всъщност сме и безкрайно далеч един от друг – все пак всеки от нас е затворен в собствената си метална кутийка, която скрива всичко човешко. Добре, че поне можем да свалим прозорците…
Вече кракът почва да ме наболва от натискане на съединителя, когато става ясна причината за задръстването. Съвсем тривиално – малко симпатично ПТП с кюстендилско участие. Дали 5G мрежите не са виновни?
Нататък вече мога да си позволя лукса да превключа на трета. Отбивам към Божурище, което от няколко години се води град. Може и да е град, но никъде не виждам божури.
Шефът ми живее някъде тук. Той е малко смахнат в добрия смисъл на думата. Разправял ми е, че преди редовно е тичал за здраве от къщата си към пожаревския язовир, накъдето сега и аз съм се запътил. Моите уважения – това са си едни седем километра по нанагорното. Но шефът ми вече не тича. Веднъж едно псе го захапало за крака и от тогава има нещо като фобия.
Минавам Гурмазово и не след дълго стигам разклона за пожаревския язовир, където съм идвал и преди. Но сега той не ме интересува. Не съм тръгнал на риба. Просто параклисът, който искам да посетя, се намира някъде наблизо.
Най-накрая паркирам край черния път и излизам да се поразтъпча. Понеже още не е ставало дума, да си го кажа – тука е много хубаво. Едни заоблени и зелени като от десктопа на Уиндоус XP хълмчета, докъдето ти стигат очите и прекрасна панорама към Стара планина и Витоша. Не случайно по зелените ливадки покрай пътя са започнали да никнат скъпарски къщички. Отидете да се порадвате на панорамата, докато все още е сравнително девствена.
От мястото, на което съм паркирал, черните пътища се разделят на две. Единият води към язовира (малка живописна локва с неколцина рибари), другият – към параклиса.
Вече на собствен ход поемам към храма. По засъхналата кал на пътя са се отпечатали едри кучешки следи и неволно пак се сещам за шефа…
Вървя по нанадолнището край една изорана нива, а зелените гънки стигат чак да Балкана, постлани с пухкавата постеля на събиращите се бели облаци.
Само червеното хале на „Кока-Кола“ далеч някъде там, внася колорит в пастелните тонове на пейзажа…
Пътят ми минава покрай ограда на някакво земеделско стопанство и ме лъха на оборски тор. Което успява да развали идиличната обстановка. Но такъв е животът. Когато си купувам сирене в магазина, рядко се вълнувам от щетите по идиличните обстановки.
Още малко и вече виждам целта си, закътана насред китна горичка от най-различни дръвчета.
Параклисът
Параклисът „Св. Илия“ е съвсем нов. Край него все още има тухли за бъдещи строителни работи, така че може би тепърва мястото ще претърпи още развитие.
Взимам една от тези угаснали свещи и я запалвам отново. Хубаво е, когато пламъкът ти е угаснал, някой да го запали отново.
Днес е Велики четвъртък.
Боядисахте ли яйцата? Не ми казвайте, защото не ми пука. И на вас не би трябвало да ви пука. Този битов традиционализъм отдавна е заличил духовния смисъл на нашите празници.
Знаете ли какво е станало днес?
Въпросът не е с повишена трудност. Колкото и вглъбени в яйцата да сме, по-начетените си спомнят, че Велики четвъртък е денят, в който се е извършила Тайната вечеря и Исус Христос е бил предаден. Правилно. Но Тайната вечеря е само едно от важните събития през този ден. И всъщност Велики четвъртък едва започва с нея. През този ден фактически се осъществява осъждането на Исус от еврейския съд и Пилат Понтийски. По бързата процедура. Така един невинен човек е осъден на смърт, защото думите му не срещат разбиране в разни други хора.
Ще ми се поне днес да не осъждаме по същия начин различните от нас. Ще ми се да не убиваме ония, които не разбираме и онова, което, не разбираме.
Ти, Който заради нас в деветия час с плътта вкуси смърт,
умъртви мъдруването на нашата плът, Христе Боже, и ни спаси.
Оставям си молитвеничето, прекръствам се и излизам навън. Хубаво параклисче. На едно табло вътре пише, че много отдавна там имало манастир, който бил разрушен. В по-ново време някоя си баба Гъла, сънувала свети Илия, който и заръчал да възстанови манастира. Е, чак манастир не станало, но светото място било възстановено. Само за да потъне отново в забвение и разруха. Ето така е изглеждало съвсем наскоро (снимката е взета от Wikimapia):
Ала с труда и средствата на добри пожаревци, параклисчето отново е възкръснало от пепелта, за да радва такива като мен.
Лягам на дългата пейка пред параклиса, която леко се огъва от тежестта ми. Но няма страшно. Птичките пеят дивните си песни, мирише на зелена трева, а от чисто синьото небе над мен падат няколко капки дъждец, сякаш сам Дядо Боже е решил да благослови това прекрасно място.
На тръгване няма как да не обърна внимание на една стара-стара ябълка, която се е привела почти до земята подобно на старица, но въпреки това като по чудо не се предава и не пада, ами е пуснала нови зелени филизи към небето. Пожелавам на всеки да бъде като тази ябълка и никога да не се предава…
С неохота напускам това място. Но въпреки красотата и въпреки мира около мен разни угрижени делнични мисли започват да ме връхлитат хищно и аз разбирам, че е време да си ходя.
На изпроводяк минавам край язовира. Точно навреме, за да помахам за довиждане на заминаващото си слънце.
Един Велик четвъртък е към своя край. Ще се видим след седмица. Чао!