Цел:
Параклис „Св. Киприян“, с. Плана.
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
27.05.2021 16:18 часа
По пътя:
Бай, бай, бачкане! Стига толкова за днес – няма да ми липсваш, както и аз на теб. Този четвъртък ме чака малко повечко път. Но от сега нататък ще бъде все така, защото идните седмици ми предстои ми да странствам из източните покрайнини на София далеч от моята служба. Така че подобно на миналия четвъртък, отново трябва да се провирам из софийските задръствания.
Планът е да стигна до село Плана, насред Плана планина, където планувам да посетя един очарователен параклис. А актуалната метеорологична обстановка е все същата като миналоседмичната и по-миналоседмичната, с тази разлика, че вече има и жълт код за валежи, бури и градушки.
Поредният идеален ден за извънградски излет.
Все още не вали, но искрено се надявам да се извали, докато стигна до Плана, а не тепърва да ме пердаши там.
Взеха да ми писват тия валежи. Ще трябва да свиквам с калта. Поне съм яхнал зелената вълна и сега профучавам през града като местния шериф. На Студентски съм за има-няма половин час – горе долу, колкото ми отнема всеки ден от работата ми в Илиянци до панелената ми хралупа в Люлин. Парадоксално, тук черешите са почнали да зреят, въпреки спорадичните слънчеви визити напоследък. Ала от опит зная, че на студентските глави им трябва малко повече време да узреят…
Първите капки на дъжда целуват колата ми на Околовръстното преди Симеоново. Ура! Дано се изсипе, докато стигна до Плана. Навън е такъв мрак, че сякаш навлизам в Мордор.
Поне трафикът рязко намалява нагоре. Чудесно. А пък ако обичате да шофирате по планиниснки завои на мокър асфалт и лоша видимост, то сигурно сега направо бихте били на върха на щастието. Е, аз не си падам особено..
Но това не ме затруднява особено, защото, да си призная честно, познавам пътя до с. Плана доста добре. Минавал съм по него много пъти. А параклиса, към който съм се запътил, познавам още по-добре.
Ходил съм там мнооого пъти. И вече съм виждал този параклис. Но това винаги се е случвало в сумрака на залязлото слънце. Точно преди да прекарам тъмните часове на нощта около малката му постройка, бродейки като привидение.
Не, че съм привидение. Нито пък съм някаква откачалка (поне не чак такава). Работата е там, че параклисът „Св. Киприян“ от години всъщност е сборен пункт на една група мои приятели с телескопи, фотоапарати и бинокли, където правим наблюдения на звездното небе. Чак там, край село Плана, светлината над София вече не е такъв проблем за нас и можем да се насладим на черния космос с милиардите светли точици по него.
Отбивката за с. Плана е вляво непосредствено преди края на с. Железница и ако не внимавате лесно може да я изпуснете. Тук вече колите изобщо са рядкост. Нощно време по този път препускат зайци и лисици. Дупките му са позакърпени, поне в началото, но дъждовните локви коварно прикриват реколтата от изминалата зима.
Все пак, сеатът ми познава и по-лоши междуселски пътища, далеч по-лоши (отсечката Гургулят-Арзан, някой?), така че пътят тук спада в графата „Not great, not terrible”. Тази година това ми е първото минаване по него и ми правят впечатление участъците с повалени борчета от двете му страни. Тежка зима ще да е било.
Село Плана е разпокъсано на няколко махали, а параклисът „Св. Киприян“ се намира в края най-отдалечената – Турмачка махала. Аз обаче завивам към кметството в съседната махала, където ще паркирам колата си. Не, че не мога да отида с колата ми досами параклиса, но някак си мисля, че е по-редно да отида там на крак. А и има нещо, което искам да видя преди това.
Дъждът почти е спрял, когато изпълзявам от колата, а вятърът така е стихнал, че трибагреникът над кметството виси като изпрана кърпа. Ама че късмет!
Къщите покрай улицата, по която се спускам, са притихнали и няма жива душа наоколо. Праговете на някои от тях са покрити със зеленина. Хората не са им чести гостени.
Разбира се, има и такива които обичат времето на дъжда и са излезли на разходка като мен.
Плана планина се намира на специално място. Сгушена между три планински свята, които имат малко общо помежду си (Витоша, Рила и Средна гора), тя стои като прозорец към тях. Прозорец, който ги показва ясни и близки и ви оставя сами да си изберете най-любим пейзаж. В културно отношение Плана и в частност село Плана не са по-различни. В това малко село се пресичат няколко културни пласта, различни като огъня и водата, и на вас остава да си изберете онзи, който най-много ви подхожда.
В селото и околностите му има няколко параклиса и църква, всички от които са обновени в последните години, но водят началото си от по-стари времена. Духовният заряд на мястото обаче е каптиран и от още една религия – будизма. Точно така – край селото преди няколко години беше изградена истинска будистка ступа, към която вървя сега, воден от суетно любопитство, временно отклонявайки се от пътя за параклиса.
На всичкото отгоре мястото е ценно и за науката. Малко след селото БАН има своя геофизична станция, където се извършват наблюдения на йоносферата. Нещо като българският HAARP. Ходил съм там като студент преди десетина години на учебно посещение. Българският HAARP разполага с доста по-скромна радиоантена от американския си събрат, както и с допотопна техника от 80-те, но поумореният учен там твърдеше, че това е едно от най-добрите места за изучаване на атмосферата в България. Нещо, което се потвърждава и от намиращата се в съседство и обсипана със сателитни чинии, базова станция за сателитна комуникация. Там не съм ходил обаче.
Както и в будистката ступа. Поразкалян черен път ме извежда на въпросното място, намиращо се на една висока поляна близо до селските къщи. Внимание – възможни са близки срещи с големи лаещи кучета, скитащи наоколо. На паркинга няма коли с изключение на една със свалени номера. Около ступата (издигнат постамент, в чийто връх се мъдри статуя на Буда) има капанчета и цър-пър, но сега те са покрити с найлон и явно чакат по-топли дни.
Мястото е поддържано и чисто. Бонус е хубавата гледка към Рила и Витоша, но днес тя е прецакана от облаците.
Информационна табела ме просвещава, че тази ступа е част от още 700 подобни места. Всички те са построени в рамките на някакъв „диамантен път“, което поне на мен ми звучи като име на поклоннически маршрут, но всъщност е някакъв будистки алабализъм. На табелата пише, че местата, където са построени такива ступи, се радват на божествена закрила и просперитет.
Ухилвам се, досущ като този симпатичен дебеланко Буда.
Иронията е там, че всъщност философията на Буда в сърцето си е философия на нихилизма и стремеж към пълен непукизъм (a.k.a. нирвана). Така че не мога да си представя нищо по-комично от небесен Буда, загрижен за благодеянието на някакви си земни селца със спретнати ступи.
Моят път не е диамантен. Асфалтов е и води до параклиса „Св. Киприян“. Но по него също има табелки. Те ме информират, че улицата, по която крача през Турмачката махала, се нарича „Милан Турмачки“. Турмачки навсякъде! Кои са тия Турмачки, питам се аз, без да се надявам да си отговоря някога. Но отговора ще го намеря случайно (по точно той – мен) към края на днешната ми разходка. Тогава ще видя един войнишки паметник с плоча, на която са написани имената на жертвите на селото в балканските войни и ПСВ. Милан Х. Турмачки, Стойо Х. Турмачки (вероятно братя) Панайот Ф. Турмачки и Христо С. Турмачки са сред имената там. Едно семейство дало четирима свои сина за България. Днес костите им гният кой знае къде. Отдавна никой не си спомня що за хора са били те и единственото, което е останало от тях, са имената им на студения гранит и уличните табели. И праха им, вграден в нашата България. Нека стоят там, но нека и ние да ги споменем в молитвите си. Те заслужават поне това. Пък дано и делата ни бъдат такива, щото техните жертви да са имали смисъл.
Днес на улица „Милан Турмачки“ е идилично спокойно. Понеже тук е по-височко, люляците, които ги има във всеки двор, чак сега цъфтят. Има и лилави….
…има и бели.
Но хора няма.
Къщите свършват малко внезапно, за да разкрият панорама към ширналите се ливади, където единствените, които ме посрещат, вечерят кротко.
Пътят продължава към станцията на БАН, но аз вече стигнах, където трябваше.
Параклисът:
Свети Киприян Картагенски е сред първите бащи на църквата и един от архитектите на нейната организация. Има и един друг светия – Киприан Киевски (с „а“ не с „я“), който е българин и след завладяването на България от турците се преселва в Русия, където има огромно влияние върху бъдещото развитие на християнството там. Не зная кому е кръстен този параклис, но предполагам, че е на името на древния светия. Нему принадлежат следните думи:
„Ние трябва да се молим при залез слънце и подир угасването на деня, защото Иисус Христос е истинско слънце и истински ден. Ето защо, когато се молим при залез слънце и в края на деня, и просим отново за нас да изгрее светлина, ние се молим и за идването Христово, та да ни донесе то благодатта на вечната светлина.“
Винаги съм идвал на това място привечер и винаги съм дочаквал тъмнината на нощта. Но тук никога не съм се молил. Улисан в монтажа на наблюдателната техника, загледан в красотите на звездното небе, треперещ от студ, аз не се поклоних на Бог нито веднъж тук. С приятелите ми тук ме е водела любовта към науката, а не към Бог. И макар че Бог се намира в красотата на космическите образувания и изяществото на физическите формули, съжалявам, Боже, че аз никога не те потърсих тук, в този параклис до мен.
Малък параклис издигнат преди няколко години, малка камбанирийка отпред, едно прастаро дърво и няколко камъка под него. И Плана. И Витоша. И небето, и звездите. Това е параклисът „Св. Киприян“.
Отивам навътре. Натискам дръжката. Заключено. Съдейки по паяжината на вратата, май скоро никой не е влизал вътре.
Излиза, че така и няма да видя този параклис отвътре. Еми да, разочарован съм, какво да кажа… Ще трябва да се помоля пред вратата. Правя го. Обаче се чувствам глупаво през цялото време. Не ми остава нищо друго освен да пообиколя параклиса и да си ходя.
Все пак раздрънквам камбанката отпред. Между другото, тази е първата камбанирийка с неоткрадната камбанка, която виждам, откакто тръгнах по параклисите.
Кръстът отгоре е облицован със соларни лампи и нощно време свети (поне известно време). А непосредствено зад параклиса е израсла една вековна върба, Господ знае колко стара. В корените й са единствените в цялата околност големи камъни, несравнимо по-стари от нея.
Най-нови тук са разпадащите се маса и пейки под върбата, напомнящи, че рядко сътвореното от човешка ръка може да достигне дълговечността на сътвореното от Божията ръка.
Ами освен да си ходя? Както обикновено, в раницата си нося молитвеник, но почти съм разколебан да го оставя тук. Някак си не ми идва да го зарежа като отпадък, а просто няма къде да го сложа. Тогава забелязвам на вратата на параклиса един гвоздей. О‘кей, така да бъде.
Ние недостойните Твои раби, Господи,
като получихме незаслужено милости и дарове от Тебе,
се преизпълнихме с благодарност за Твоите добрини към нас.
Затова, Владико, прибягваме към Тебе
и Ти принасяме нашата благодарност от сърце.
Обратно към колата тръгвам през полето. Не ми пука за калта. Сега полето е толкова магично, а въздухът е благодат. Планините са загърнати в тайнствени воали, които сегиз-тогаз се повдигат и тогава ги виждам като на картинка.
Рила ми се струва мъничка, а заснежените й върхове изглеждат сякаш са на моето ниво.
Разбира се това е оптическа измама. На Мусала, например, Витоша изглежда като малка и трудно забележима пъпка на хоризонта.
От всяка страна гледката е различна и по своему красива, макар и времето да не е идеално. На човек му трябва само едно удобно кресло, в което да се настани и да се наслади на най-хубавата картина, която никой телевизор не може да покаже.
Ъхъм, сухо кресло, ако може…
Не ми остава нищо друго освен да ви покажа и обновената църква на с. Плана „Успение Богородично“, намираща се близо до кметството (и колата ми).
И да ви изпратя с думите на един от доброволците от с. Плана, участвали във възстановяването й:
„Работихме две години и половина, с много труд и малко средства, но всичко направихме в името на Божията слава и добруването на българския народ. Много е направено и още много има да се прави.“