Цел:
Параклис „Св. Пантелеймон“ във Витоша.
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
20.05.2021 16:10 часа
По пътя:
Още един дъждовен четвъртък дойде и аз пак съм заплюл планински параклис, този път във Витоша. Така че калта отново ми е гарантирана. Право да си кажа, нямам особен афинитет към преходи в дъждовни разкаляни гори и причината сега пак да джапам на подобно място е друга. Може би сте забелязали, че обикалям параклисите около София в посока, обратна на часовниковата стрелка. Няма особена причина за това – просто така ми дойде. Тъй че сега след Люлин иде ред на Витоша. А капризното време е бонус.
Първата ми задача в тази разходка е да се откарам в Бояна от Илиянци. Което означава да пребродя цяла София, чийто улици в този час са задръстени като артериите на затлъстял хипертоник. Гугъл ми казва, че ще стигна за 38 минути, ала всъщност ми отнема почти час. Един дълъг и досаден час, през който пасивно наблюдавам как черни облаци се трупат над планината с мрачната увереност, че отново ще ме поръси на място.
Хубавото на пътеписите (дори на менте-пътеписите като този) е, че не е нужно да се описват всички досадни моменти от пътя. Така че фаст форуърд към момента, в който паркирам колата на една стръмна уличка до Боянската река, бучаща тъй сякаш е истинска планинска река.
Оттук поемам пеша нагоре по стръмна уличка в близост до прословутата Боянска черква. Посещавал съм я някъде около 10-ти клас (черквата, не уличката) и се съмнявам от тогава да се променила много. Струва си да се види, ако не сте я виждали, макар че към днешна дата мяза повече на музей, отколкото на храм. Сега не мога да зърна отникъде черквата – около мен има само високи дувари на твърде скъпи къщи.
Честно да си кажа никак не разбирам защо софийските богаташи се трупат така в квартали като Бояна, Драгалевци, Симеоново… Мен пък тези квартали не ме кефят особено. Намирам ги за твърде усойни. Имат някакъв приятен провинциален чар, разбира се, но нещо у тях поне на мен ми действа леко потискащо. Просто слънце не може да те види тука. Северните околности на София към Стара планина например са къде-къде по-приятни, като изключим кариерите, урановите мини и Кремиковци.
Все пак Бояна е старо селище и аристокрацията от край време си е заплюла да живее тук. От онази отдавнашна аристокрация днес е останала единствено Боянската черква. Питам се какво ли ще остане от днешната. Как ли ще изглеждат палатите им след стотина години? След 200? След 300? Минавам покрай една стара схлупена къщурка, завещана от село Бояна. Не изглежда много шик, но мисля, че е богата на истории. А малкото й прозорче е като отвореното око на позадрямала старица…
Продължавам нататък, където един възрастен господни пие чай на верандата си, а на масичката до него лежи дебела енциклопедия и още няколко книги. Наоколо е пусто и тихо и се чува само потропването на хлопките на един вятърен звънец и чуруликането на птичките. Това е. Току-що срещнах на живо идеала си за след пенсионирането ми, живот и здраве.
Ето че стигам края на улицата и излизам на голямата пътека към народен парк Витоша. Надясно е към е Боянския водопад, а наляво към Боянското езеро.
Преди около две години на същото място поех към Боянския водопад и след това покорих връх Камен дел. Тогава малко ме хвана яд, че не видях езерото. Ето че сега му е дошъл редът. Просто параклисът ми се намира на около 200 метра под него.
Между другото във Витоша няма кой знае колко параклиси, което е странно за мен. Един страшно кокетен точно под Алеко; един някъде около Офелиите, който не съм виждал; и този, където след половин час би трябвало да пристигна. И който дори не е истински параклис, а по-скоро скална ниша с икони, ако съдя по снимките. Само за справка – около селото, където родителите ми имат вила, съществуват 5 /пет/ параклиса и една вековна черква.
Опс, май нещо мокро падна на челото ми. Да… Ето го и моя дъждец. Дърветата обаче са толкова гъсти, че почти никоя капка не стига до долу. Все тая, защото за мой късмет този път ми се разминава само с тези няколко капки. Калта обаче си е тук. Ала за разлика от миналата седмица тази сега е доста по-утъпкана с шума и цапа не повече от тротоар в централна уличка в София.
Тъмно и мрачно е по тази пътека, няма жива душа наоколо, а гората прилича на онази гора, където са зарязали Хензел и Гретел. Колко ли човекоядни вещици живеят тук?
Нещо се свлича зад гърба ми.
Един рошльо се е замотал из гората. Не си падам по улични (пътечни?) псета, но този е много симпатичен и бих му дал нещичко да си хапне, стига да имах. В раницата ми обаче има само молитвеници.
Рошльото скоро ме зарязва и аз отново продължавам сам нагоре по мрачната пътека.
Гора като тази би трябвало да бъде респектираща, омагьосваща и дори леко заплашителна. Но един дребен детайл разваля всичко. Шумът на София. Безкрайният, монотонен фон от милион боботещи автомобили. Той се чува чак до Черни връх. В резултат никъде тук не можеш да доловиш тихите горски звуци и диханието на дърветата. Този градски грохот ми прилича на един странен феномен, за който се твърди, че науката няма обяснение. Говоря за нискочестотнoто бучене, известно в САЩ като “The hum”, от което не можеш да се скриеш и което сякаш няма източник. Никой не знае от къде идва това бучене – дали от военни, извънземни, от земните недра или е просто звукова халюцинация.
Тук, където съм, също не можеш да избягаш от звука на жужащия кошер София. Но нима и ние самите, които идваме за разтуха тук, можем да избягаме от бученето на ежедневието в душите ни? Не. Не можем. Не се лъжете. То си остава. Млъкнете за малко и ще го чуете.
И докато сме на тази аудио тема още един въпрос… Чува ли се звукът на падащото дърво, ако в гората няма никой, който да го чуе?
Междувременно почти съм стигнал до езерото, казва ми навигацията на телефона, чийто GPS някак хваща през дърветата. А аз от известно време се чудя дали вървя по пътека или по руслото на планинско поточе.
Шуртящата вода ми изглежда невероятно бистра. Иде ми да си напълня бутилка от нея. „Чист като планински поток“, нали така казват…
Поемам напряко през храсталаците, за да изляза направо при езерото. Какво ли е това езеро насред тия чукари? Интересна работа…
Ето го и него!
Една дама съзерцава магнетичната му кротост, заслушана в не тъй романтичното крякане на жабоците. По-красиво е, отколкото си го представях. Как го беше казал поетът?
Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.
Добре казано, г-н Славейков. Макар че това тук не е езеро, а, както ще се ограмотя аз по-късно, един малък язовир. Ала едва ли този факт е от значение за безчетните жабки, рибки, попови лъжички и всякаква друга фауна, която си плува на воля из зеленясалите му, но прозрачни води. На едно място от езерото изтича вода и дава начало на кристално чистия поток, по който джапах допреди малко. Водата, която ми идеше да запия е същата тази вода, бъкаща от всички познати братовчеди на зелената еуглена. Извод – не всичко, което изглежда чисто и непорочно, е действително чисто и непорочно.
Време е да потърся моя параклис. Връщам се надолу. Трябва да е някъде наблизо. В някоя морена, която трудно бих разпознал отзад. Дали не е тази?
Не.
Може би тази?
Параклисът:
Слава Богу! Намерих „параклиса“! Под него досами пътеката има чешма, която вероятно е вдъхновила освещаването на скалата. В малката скална ниша няма много – само няколко избледнели икони. Едно мишле пробягва между тях. Тук прилагам чужда снимка от Google Maps, щото моята собствена е излагащо размазана.
За да бъде едно място Божий дом обаче, не е нужно то да бъде изящно и великолепно. Достатъчно е да има вярващ, който да се помоли и икона, чрез която да се обърне към Бог. Духът е там, а не в пустите сгради.
Ще оставя и тук молитвеник. Прибрал съм го във водонепроницаем плик и поне известно време ще бъде предпазен от стихиите и мишките. После – божа воля.
Господи, окрили волята ми, за да търси и върши Твоята всесъвършена воля;
Оправяй стъпките ми във вярата и любовта, защото колебливо ходя,
А много препънки стоят на пътищата на живота. Ти си път на спасяваните.
Тръгвам си. Пътеката е същата, но този път слънцето колебливо наднича през облаците и листата. Радвам му се. Обичам светлината.
Надолу ми предстои да срещна още един дъждовен красавец, точно като миналата седмица.
А на вас ви предстои да видите снимка на Боянската черква 😉
