Местоположение
Храм „Св. Богородица“, с. Долна Диканя, общ. Радомир, обл. Перник
Дата
2-ри май, 2025 г, следобед
Въведение
Oще една селска гробищна черква. Изглежда сякаш имам някакви особени наклонности към задгробния свят, но причината да се занимавам постоянно с такива черкви е друга. Просто тъкмо те най-често са хем интересни откъм живопис, хем са потънали в забрава, непипнати десетилетия, ако не и векове. Такива са и старите манастирски храмове в изоставените манастири. От тях все още не съм представял нищо тук, но това е, защото те са предимно в терминална фаза на разпад.
Между другото местата, на които са построени такива храмове никак не са случайни. Старите манастири най-често са съграждани в близост до места, където е имало древни светилища или антични постройки. Селските гробища и прилежащите им черкви също не са случайно разположени. Като правило те се намират на някоя височина над самото село. Ровейки се в археологическите изследвания, съм забелязал, че нерядко такива гробища също са покрай някаква антична инфраструктура. Около София например има няколко примера за антични вили рустика, които, след като са били разрушени, са били превърнати от местното население в некрополи. Изглежда тази памет – че даден терен принадлежи на мъртвите – е устойчива, защото в някои случаи в близост до такива некрополи земята продължава да се използва за гробища векове по-късно.
Но да се върнем на храма, с който ще се занимаем тук. Както стана дума той се намира насред селските гробища на относително голямото село Долна Диканя, разположено на главния път от София към Благоевград. Гробището се намира в края на един хълм, врязан в иначе равнинното село и е обградено от рекичката, известна с имената Диканска река, Арката или Блато. Самият храм се издига насред гробището.
Както при гробищния храм в Сирищник, с който ви запознах предишния път, и тук имаме съвременна пристройка, прикрепена към оригиналната черква за панахиди и помени. Тя е с размери 10 на 5 метра и е долепена към стария храм откъм входа му. Самият храм архитектурно е доста добре запазен. Представлява каменна постройка с размери 6 х 4,5 м. Не е вкопан в земята, а вместо тов а се издига на внушителните 4 – 5 м. като двускатният му покрив е застлан с каменни плочи – по всяка вероятност оригиналните. Говорим за еднокорабна, едноапсидна, псевдотриконхална черква – тоест тя има три изпъкнкали извън правоъгълния план конхи (една на източната стена за олтарната апсида и по още една на южната и на северната стена).
Над входа на храма е запазено доста увредено изображение на неговия патрон – Св. Богородица.
Вътре, както може да се предположи, е доста тъмно. Светлината идва от три тесни прозорчета, разположени във всяка от трите конхи. Предвид безпорядъка в сградата за помени не очаквам и тук да видя нещо по-различно, но въпреки това успявам да се изненадам неприятно от свинщината вътре. Храмът е превърнат в складово помещение за всякакви боклуци – строителни материали, лопати, тръби и голямо количество бидони за вода. Разпятието, което се изнасяся на Велики четвъртък, се въргаля между тях. Не e пожалена дори олтарната част, където всъщност са разхвърляни повечето бидони. Вероятно част от тези неща са били предназачени за ремонтни дейности, но също е очевидно, че те залежават така от десетилетия.
Стенописи и надписи
Въпреки боклуците, вътре са останали съхранени следите от старите по-добри за храма дни. На първо място се откроява дърворезбата на олтарната преграда. Иконите са отдавна изнесени нанякъде, но дърворезбата е останала и тя свидетелства за почитта, която са имали местните някога към този храм. Това не е прост дъсчен иконостас, каквито се срещат в повечето селски църкви по тия места.
Най-отгоре стои резбован кръст, украсен оригинално с по четири листа във всеки от краищата си, от които повечето не са оцелели. Под него има 12 празни места за иконите на апостолите, рамкирани с преобладаващо флорални мотиви – листа, гроздове. За отбелязване е, че вляво и вдясно от светите двери са резбовани причудливи животни с четири крака, крила и човка. Или с една дума – грифони.
Колкото и странно да звучи, грифонът е стар символ в българското изкуство още от времето на Второто българско царство. В своята книга „Мит и фолклор“ изкуствоведът Валентин Ангелов споменава, че грифонът в средновековното българско изкуство изпълнява ролята на медиатор между небето и земята, страж на божественото. Или в случая на един христянски храм – страж на олтарното пространство. Някога разпространен художествен елемент от църковната украса, грифонът практически изчезва от дърворезбите в годините на османско владичество, но се завръща отново „на мода“ през Възраждането. Това обстоятелство ни позволява да датираме иконостаса на черквата „Св. Богородица“ към края на 18-ти или 19-ти век.
Зад иконостаса е не по-малко интересно. Олтарът е целият изписан от горе до долу, при това с късносредновековна живопис. Надявам се някой да оцени по достойнство долния композитен кадър, показващ въпросните стенописи, защото това е една от най-трудните снимки, които съм правил някога. Споменах вече, че черквата е неочаквано висока – към пет метра, и това прави заснемането на най-горните стенописи неочаквано проблематично. Не мога да ги снимам отдалеч, защото иконостасът пречи, а в близост няма на какво да се покатеря въпреки разнообразните боклуци наоколо. Накрая грабвам гробищарската лопата и за единия край на дръжката ѝ завързвам фотоапарата си, надявайки се да не полети надолу, докато снимам с дистанционен спусък, държейки лопатата за другия ѝ край. Така успявам да се сдобия с няколко кадъра отблизко и на най-горната сцена.
Най-долу под олтарната трапеза има декоративен фриз, имитиращ завеса или нещо подобно. В нишата вляво от олтара е изобразен млад безбрад светец, облечен в бяла роба с червени кантове в духа на византийската иконография. Любопитен факт е, че вляво от ореола се чете нещо, което ми прилича много на гръцкото ΑΓΙΟΣ („свети“). Защо в тази българска черква е използвана гръцка писменост при изписването името на този светец е загадка за мен. Както е загадка и кой всъщност е той. Все пак по младостта му (фактът, че е изписан без брада) и бялата роба, която носи, можем да заключим, че това е първият мъченик на Христовата църква – св. Стефан, който според канона е изобразяван именно по този начин.
Вдясно от него, в олтарната апсида, са изписани четири фигури, симетрично разположени по двойки от двете страни на амбразурното прозорче. От тях днес почти нищо не е останало освен фрагменти от одеждите им и свитъци, които очевидно държат в ръцете си. Вече сме виждали подобна композиция в олтара на църквата „Св. Петка“ в с. Сирищник. Логично е да предположим, че и тук става пак дума за Великите отци на Църквата – Светите Три Светители (Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст) и Атанасий Велики. Още повече, че на по-стари снимки, където стенописите са и по-запазени, над най-крайната фигура в дясно се чете, че това действително е Св. Йоан (при това с кирилски букви!)
Още по-вдясно от тази композиция има втора ниша, подобна на тази със св. Стефан, но от изображението на светеца днес са запазени единствено краката му и част от дрехата, която носи. Няколко десетилетия по-рано е било видимо, че това е св. Роман Сладкопевец
Едно ниво над тези изображения имаме св. Богородица Ширшая Небес в олтара. Вляво и вдясно от нея е изобразена сцената Благовещение с архангел Гаврил (вляво) и св. Богородица (вдясно) на фона на сгради. Непосредствено над тях е изписан така наречения Убрус – неръкотворното изображение на главата на Христос върху плат. От двете му страни има медальони с изображения на ангели. Вдясно от Убруса се четат все още буквите „ЩЕНИЕ“, което е втората част от думата „БЛАГОВЕЩЕНИЕ“, първата е почти заличена.
Най-виско се намира сцената Възнесение Господне. Исус Христос е най-отгоре, под него е Богородица, заобиколена от 11 други фигури (учениците на Христос), от които днес са най-добре съхранени предимно краката им. И това е. Останалите стени нямат каквито и да било следи от стенописи и най-вероятно никога не са били изписвани. Тези, които ви представих, все още са запазени в цялост, но са толкова увредени, че вероятно след 10-20 години почти нищо няма да личи от тях. Мрачната прогноза я давам въз основа на съществуващи фотографии на същите стенописи отпреди 16 години, които показват много по-богати цветове и ясни образи. Можете да ги разгледате за съпоставка в страницата на Уикипедия, посветена на този храм. Явно покривът на църквата пропуска вода и влагата бърза да изяде стенописите.
Според Майа Захариева, публикувала подробно проучване върху гробищната църква „Св. Богородица“, изписването ѝ е дело на двама зографи – вероятно българин и грък. Това би обяснило защо при образите на светците срещаме както гръцки, така и кирилски обозначения.
Исторически контекст
Долна Диканя е древно селище, в землището на което са намирани изобилни останки от неолита и античността. Било е крайпътно селище открай време. Според някои изследователи край него е минавал римският път Сердика – Пауталия, като дори съществуват хипотези, че тук някъде е била и пътната станция Елия, известна ни от Пойнтингеровата карта. Всичко това обаче е доста дискусионно – има и друга убедителна хипотеза, според която този главен път е минавал далеч по на запад. Но да не се отклоняваме с теми за друга публикация. Тук само ще вметна, че останките от античното селище, което се отличавало с голям размер, се намират в нивите западно от днешното село, приблизително където минава магистрала „Струма“.
В османските регистри срещаме Долна Диканя с приблизително същото име от 15-ти – 16-ти век. Отличавало се с относителна привилегия в йерархията на империята – първоначално с известен брой войнуци сред жителите му, а сетне и като рударско селище. За разлика от сегашното положение, при което Долна Диканя е в землището на Радомир, в османския период то е било добавено в Самоковската кааза и в църковно отношение също гравитирало към Самоков докъм Освобождението.
Известно е, че жителите на Долна Диканя са били доста набожни. Дарявали са на Зографския манастир в Атон, както и на Рилския, където ходели на поклонение. Затова не е за изненадване фактът, че освен тази църква, която представих тук, в непосредствена близост до нея съществували още два храма горе-долу от същото време. На 340 м. северозападно от храма “ Св. Богородица“, на десния бряг на реката имало по-малка църква, наречена „Св. Никола“. Стените ѝ са били относително запазени към 80-те години на 20-ти век, но днес нищо не напомня за тях, защото са били сринати при строителството на партизански паметник. На същото място сега има малък параклис.
Стотина метра югоизточно от църквата „Св. Никола“, отново на десния бряг на реката, се издигала друга подобна църква, наречена „Св. Богородица“. Вероятно тя е била разрушена още през късното средновековие и това е станало причина да се съгради едноименния храм в гробището. Все пак основите и на този храм личали доскоро над терена, но също били засипани.
Надявам се тази съдба да не сполети и гробищната църква „Св. Богородица“. Структурно тя е в доста добро състояние, но стенописите ѝ изчезват с ускорени темпове и ако в най-скоро време не се вземат мерки за реставрирането им, ще бъдат окончателно изгубени за бъдещите поколения. За разлика от пластмасовите бидони, които, както казват, остават неразградени в продължение на векове…
Използвана литература:
Митова- Джонова, Д. Археологическите паметници в Пернишки окръг. София, 1983 г.
Захариева, М. Църквата „Успение Богородично” в с. Долна Диканя – един слабо проучен паметник от Западна България. The Church of the Dormition in the Village of Dolna Dikanya: an Understudied Monument from Western Bulgaria.– Проблеми на изкуството, 2, 2021, 51-56.7
https://svetimesta.com/България/Пернишка%20област/Dolna-Dikanya