Всеки, който е пообиколил повече или по-малко нашата страна, несъмнено е попадал на безброй църкви, пръснати из повечето населени места. Някои от тях са величави и внушителни, други – семпли и незабележими. Някои църкви са обгрижвани и изящни, други – изоставени, забравени и осъдени на бавна разруха.
Темата, която ме занимава от доста време, са вторият тип църкви – тия, които в действителност днес не функционират като храмове, защото никой вече не ходи там и не се моли в тях. Църквите, които са просто спомен за предходното си битие. Темата вероятно е тягостна за повечето хора, тя не е весела и за мен, но пък отношението ми по въпроса за тези храмове-призраци еволюира през годините и бих желал да опиша чувствата си, каквито са сега.
На първо място ми се ще да припомним какво е църква. Според християнството това са събралите се хора в името на Исус Христос. Тоест, църквата е една общност на хората и Бог, а не просто някаква сграда.
Но хората вече не са тук.
И с това нямам предвид духовното отвръщане от религията, което е белязало нашето време. А че хората физически ги няма. Селата, от които произхождаме всички, вече са празни или умиращи като неколцината старци, останали да доживяват остатъка от дните си там. Съвсем естествено е такива да са и храмовете в тях. Тъжно, но и нормално е това. И не е особеност, която се случва сега за първи път. Животът непрекъснато се мести от едно място на друго, един град запустява – друг се ражда. Така е било откакто свят светува и ще продължи да бъде все тъй, защото такъв е ходът на нещата. Темата ми обаче не е това, а по-скоро какво се случва с храмовете, когато хората си отидат завинаги от тях.
Има два варианта.
По-често става така, че запустелият храм бива унищожен от времето и/или хората. Общо взето, механизмът е следният. След като в храма спрат службите и местните хора престанат да го посещават, един ден (или нощ) той бива разграбен. Първите жертви на грабежа са иконите, после идва ред на предметите от метал, камбаната (ако има такава) и т.н. В случай че храмът е старовремски, то в следващата фаза на грабежа започват иманярски изкопи в търсене на някакво съкровище, най-често около олтарната ниша. Съкровище може и да няма, ала със сигурност тези дивашки изкопи подкопават стените на храма и съществено съкращават по-нататъшния му живот. Междувременно през отворената врата на храма навлизат природни стихии и животни, създаващи допълнителен безпорядък в онова, което е останало от интериора му. Същинската разруха обаче почва от покрива. Tой прокапва и мазилката със стенописите започва да пада от тавана и стените, а гредите загниват. Този етап продължава най-дълго, но в един момент покривът рухва. Дъждът и снеговете бързо ликвидират остатъците от стенописите и вътре избуява растителност. Стените започват да падат също и накрая остават единствено основите, които в крайна сметка биват заровени в земята.
Другият път пред запустелия храм е в накакъв момент от разрухата си да бъде спасен с ремонт и реставрация. Това звучи като щастлива развръзка и сигурно е такава в сравнение с гореописания вариант, но дори тази развръзка нерядко върви със своите собствени недостатъци. На първо място – ремонтът не разрешава въпроса с липсата на вярващи хора в съответното населено място, където се намира рушащият се храм, а тъкмо това е била първопричината той да започне да се руши. Често има някаква местна група родолюбци (задвижвана най-вече от един-двама), която се заема със задачата да постегне селската си черква. Понякога дори успява да постигне това (макар че най-често само се започва нещо частично), но когато групата родолюбци измре, процесът на разруха за храма започва наново и с пълна сила. А по време на ремонтните дейности твърде често парите са недостатъчни, използват се некачествени материали или неумели майстори, така че оригиналният облик на храма бива необратимо обезличен.
Ако ли пък се случи така, че храмът представлява някаква необикновена старина с историческа и художествена стойност и държавата се намеси в неговото спасяване, това също крие своите недостатъци. Да, в този случай реставрацията ще бъде извършена професионално и акуратно (макар че има и немалко примери за обратното), но понякога накрая храмът просто се превръща в една съвсем стерилна сграда, изпразнена от дух. Нещо като музей. Или като някакъв декор за барбекю в традиционно-битова обстановка. Такива реставрирани църкви, които са били многовековни центрове на вяра и почит, много често се държат под ключ, съхраняван кой ли знае къде, и ти не можеш да пристъпиш прага им никога. За мен собствено гледката на заключения храм сред барбекю-паркче е почти толкова жалка, колкото тази на обраслата с храсталак и паднал покрив черква.
Ако трябва да обобщя всичко казано по-горе не тъй многословно, то е, че каквото и да се случи с тези разпадащи се църквици, скоро тях няма да ги има такива, каквито са били. Или ще изчезнат напълно под тежестта на времето, или ще бъдат видоизменени по такъв начин, че вече не ще бъдат същите. В духа на онзи стар парадокс за кораба на Тезей… 🙂
Може ли да се направи нещо по този въпорс? И… трябва ли?
Ще започна от втория въпрос. Опитите за религиозно възраждане на такива храмове според мен са обречени в повечето случаи на неуспех. В отсъствието на хората и техния дух, оставащото са просто едни физически обвивки, също толкова пълнокръвни, колкото салонът на театъра и неговата сцена без публиката и актьорите. Но това не значи, че тия пусти сгради нямат ценност, че ние нямаме дълг към тях. Напротив! Тяхната ценност обаче е преди всичко културна, а почитта ни към тези храмове би трябвало да бъде сходна с оная почит, която изпитваме, когато се покланяме пред гроба на наш предшественик.
Едва ли си даваме сметка колко много са стрували тия в много отношения невзрачни, мрачни и полувкопани в земята черквици за нашите предшественици, които са заделяли от къшея хляб на децата си, за да има къде да се черкуват. Те са кажи-речи единственото останало ни веществено културно наследство от ония далечни и трудни времена за българския народ. Хубаво би било да се докоснем до тях пряко. Да видим с очите си как са се наслоявали вековете по тях, как поколение след поколение са оставяли своя мъчно забележим отпечатък върху тях. И да оставим и ние своя, и с почит към нашите предци да предадем на децата си тия храмове, за да може и те някога да изпитат същото чувство.
Да се съхрани както трябва спомена за миналото, заключено всред стените на една сграда, е нелека задача. Можем да сме сигурни, че в повечето случаи тя ще се окаже неуспешна. И децата ни няма да видят онова, което днес ние можем да видим и усетим (ако поискаме), така както и ние вече никога няма да можем да видим и усетим онова, което все още е съществувало само преди век, да речем.
Но има начин да се запази все пак някакъв, макар и повърхностен, спомен за тия рушащи се храмове. Тривиален и неоригинален.
Да се заснемат.
Когато преди години започнах да се вълнувам от тези въпроси, за които пиша тук, установих един неочакван за мен факт. Въпреки голямото количество сайтове и пътеписни блогове в интернет, посветени на описанието и детайлното представяне на всевъзможни храмове и манастири (най-подробният от които е svetimesta.com), въпреки платформите за споделяне на потребителски снимки, като правило в тези материали липсва пълна визуална информация, на която да се видят в цялостност стенописната украса и друга интериорна декорация на храмовете. Снимките в интернет са или на откъслечни стенописи, или с лошо качество, или и двете. В същото време има безброй храмове, за които се споменава, че „на това е място е имало вече несъществуващ надпис, на който е пишело…“ или „само преди няколко десетилетия стенописите все още са били видими…“ и прочее бележки, доказващи нехайното ни отношение към собствената ни културна памет, която, ако и да не можем да спасим физически, поне бихме могли да направим минималното усилие да запазим фотографически.
Още по-учудващо беше, когато установих, че има немалко свалени стенописи с висока художествена стойност от храмове, застрашени от разрушение, които понастоящем се съхраняват в музеи, но пък са изложени само някои от тях, докато други вероятно престояват в незнайни мазета. И не само че по този начин напълно е откъснат контекста, който са имали в някогашните храмове, където са били изографисани, но дори почти не могат да се намерят техни фотографии в интернет. Поне не лесно и достъпно, макар че не изключвам да има такива снимки, поместени в специализираната литература.
Крайният извод от тези мои размишления е, че реших да дам скромен принос в съхранението на тази историческа памет. Планът ми е да заснема отвътре с хубав фотоапарат, а не с телефон, изоставени и рушащи се храмове, в които все още има някакви стенописи, като сглобя от отделните кадри панорамни фотографии на стенописите с високо качество, така че човек да придобие впечатление за цялостната им композиция, а не просто откъслечна представа. Не ме интересуват толкова храмовете, които са непоправимо увредени и вече представляват просто стърчащи зидове, нито пък онези, които са реставрирани или видоизменени и поне в обозримо бъдеще не са застрашени от унищожение. Искам да заснема онези църкви, които са оставени на произвола на съдбата и има реален шанс да бъдат напълно порутени в близките години, но пък все още разполагат с някакви запазени стенописи.
Когато за първи път обмислих това, желанието ми беше да се съсредоточа около немалобройните средновековни църкви, датиращи от Второто българско царство или първите векове на Османското владичество. По-внимателен преглед върху тези сгради обаче показа, че почти всички от тях са или в крайно окаяно положение и просто вече няма какво да им се снима, или вече са възстановени / в процес на реставрация, така че няма пряка заплаха да бъдат заличени. Следователно, трябваше да разширя списъка си, включвайки в него и възрожденски църкви, които макар и с понякога по-невзрачна стенопис, са масово незаслужено пренебрегвани.
Не си поставям мащабни цели за тези фото очерци и не преследвам изчерпателност. Със сигурност ще пропусна много храмове, които заслужават да бъдат представени. Поради местожителството ми ще се огранича предимно върху храмовете в Софийско, Пернишко и Кюстендилско, където пък от друга страна има пребогат избор от забравени църкви. В момента, в който пиша тези редове, вече съм пообиколил няколко такива и знам, че предизвикателството не идва единствено от това да отделиш време да издириш и отидеш на такова място. Доста по-трудоемко и времеемко е последващото композиране на отделните снимки на стенописната украса в панорамен кадър. Не разполагам с широкоъгълен обектив на фотоапарата ми, а от друга страна – не мога да снимам и в панорамен режим, защото в храмовете по правило е тъмно и имам нужда от светкавица. Така че се налага да сглобявам всичко ръчно (различните автоматизирани програми с подобни функции, които пробвах, дават незадоволителни резултати). Първите ми опити крият поле за усъвршенстване, но се надявам, че дори така те ще потопят читателите на моите публикации в атмосферата на подбраните от мен храмове.
Приятно четене…
Публикации по темата: