Цел:
Параклис „Св. Троица“ в с. Огоя
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
1.07.2021 16:20 часа
По пътя:
На днешния ден времето е решило да изостави жегите и да се върне в обичайното си за моите четвъртъчни пътешествия дъждовно русло. Новото този път е, че сега започва да вали още от самото ми тръгване. Тъй или иначе за днес не съм планирал големи пешеходни преходи, ала неприятното е, че отивам в дебрите на Стара планина през Искърския пролом, където дъждът не ми е приятел. Ще видим какво ще излезе… Засега вали прилично.
А денят започна слънчев и обещаваше да е слънчев. Всички, притежаващи волния дух на дърто хипи, имаха чудесната възможност да посрещнат първото юлско утро от морския бряг, някой планински връх (или панелена тераса – според възможностите) под звуците на нищо неподозиращите „Юрая Хийп“. Аз го посрещнах под звуците на алармата ми, както всяко друго утро.
Но тъй или иначе утрото отмина и към обяд облаци закриха слънчевия лик. Между другото това развитие на обстоятелствата е загатнато в текста на самата песен „Джулай морнинг“. Тук лирическият герой, „търсещ любов“ тръгва от дома си „със силата на новата зора“, но, забележете, „бурята и нощта“ са някъде зад него. Предполагам, че идеята е да се внуши загърбването на останалите в миналото неприятности. Развитието на днешния ден обаче ми подсказа, че има и още една трактовка. В нея черните буреносни облаци се приплъзват зад гърба на заслепения от слънцето търсач на любов и полека затулват небето, за да сложат край на слънчевия му унес. Всъщност, като се замисля, двете гледни точки не са взаимоизключващи се…
Що се отнася до мен, аз се оглеждам за отбивката към село Батулия и внимавам да не поднеса колата си на завоите по мокрото хлъзгаво шосе край меандрите на Искъра. Бавничко става това и може би след половин час достигам с. Реброво, където вдясно е пътя за Батулия, Бакьово, Огоя и Ябланица – все села от старопланинския ъндърграунд.
Пътят върви полека нагоре по поречието на река Бакьовска без неприятни завои и катерения. Тук-таме малката рекичка се пресича от живописни мостчета, които провеждат пътеки към далечни махали някъде из зелените балкани.
Насрещният трафик по този невзрачен междуселски път е учудващо интензивен, а за мой лош късмет асфалтът по цялото му протежение е изрязан за изкърпване. Явно съм уцелил годишната му профилактика. Освен това вече проблясват светкавици, дъждът се усилва и някъде след Батулия ставам свидетел на епическа картина. Наоколо трещят мълнии, дърветата се превиват от вятъра, който шиба в стъклото ми едри капки дъжд, а пред мен на пътя трима цигани вещо запълват изрязаните участъци с горещ асфалт, който друг циганин, възседнал малко валяче, заглажда с някаква спокойна мудност, контрастираща рязко на драматичната обстановка наоколо…
Добрата новина е, че поне нагоре вече няма дупки и изрезки. От горещия асфалт се вдигат мистични облаци пара. Пътят е доста живописен и около мен се разкриват многобройни махали, чиито къщички са разхвърляни безредно из зелените хълмчета.
Нямам много възможности за снимки обаче, защото не изгарям от желание да ме удари гръм, а пък и дъждът започва да обръща на град. Както ще разбера по-късно от новините, в същия момент на около 60 километра от тук в Червен бряг падат огромни ледени късове. Аз се разминавам само със страха за нещо подобно.
Още малко и достигам мястото, което съм си набелязал. То се намира при кръстопътя за село Ябланица и село Огоя. Тук се вливат две рекички, тъй че местността е известна като „Двете реки“. След като паркирам, дъждът отслабва и не след дълго спира напълно, като по поръчка. Хм, странна работа, за втори път след Плана ми се случва такъв късмет…
Параклисът, който искам да посетя, се намира съвсем наблизо. Ала преди това ми се ще да поразгледам наоколо. Не, че има какво. Намирам се в една изоставена махала (или поне така изглежда). Обаче някога, в годините на зрелия социализъм, тук е бил административния център на разпокъсаното село Огоя. Днес, сред дървета, храсталаци и пъстроцветни цветя продължават да стърчат сивите нащърбени фасади на някогашния хоремаг, стопанските сгради, училището… Всички те вече са опустели, слепи и тягостно самотни под дъжда.
Внезапен изследователски урбекс импулс ме кара да надникна във вътрешността на тези сгради, за да разбера по-добре тяхната история и съдба.
Дългата стопанска сграда изглежда е съхранила нещичко от старите се функции, защото сега вече се е превърнала в чистокръвен обор. Подовете на приземните помещения са покрити с фъшкии, но горният етаж разкрива малко по-различна картина. Всъщност, според фотографското око на Google Street View, преди 10-на години тази сграда e била обитавана от няколко цигански чергарски семейства . Днес единствените следи от тях са изоставените дюшеци в малките стаички на втория етаж.
Сега стаичките са заети единствено от лястовици, чиито покой аз доста невъзпитано смущавам. Покоят на други твари тук обаче е невъзможно да смутя. Казват, че уморените коне ги убиват, ала умрелите имат цяла вечност да си отпочинат…
Излизам обратно навън, където съвсем се е прочистило, и въздухът благославя дробовете ми с аромата на цветя и борове. Доста по-добре от задушливата оборска смрад на гнилоч и разпад.
Сградата в съседство, личи си, някога е имала представителни функции – може би е била кметство или училище. Но от оглозгания скелет, който е останал и от нея, сега е трудно да се прецени що за хора са надзъртали към гората през светлите й прозорци.
Ако това някога е било сърцето на Огоя, то изглежда вече е мъртво. Кой знае защо обаче това не ме натъжава. Природата е далеч по-добър господар от човека. Питайте мравките, на които много им харесва тук.
Освен това историята ни учи, че нещата най-често се повтарят циклично. Като пружина, която се свива и разпуска. Ако до вчера тук са градели социалистическо село, а днес царува забвението, то кой знае – утре на това място може да построят космодрум, докато вдругиден цялата планина ще се озове на дъното на океана, както някога е било…
Дотогава може да почакаме автобуса.
Или Второто пришествие – както хората, чиито ликове са застинали в очакване на спирката. На тях хоремага вече не им трябва.
Изпили са всичко.
И са забравили да полеят цветята.
А мечтите им са останали в лятото на 82-ра.
При все цялата призрачност на сградите наоколо, присъствието на хората (живите хора) все още е осезаемо. Дочувам гласове от къщите наблизо, които ми изглеждат отдавна напуснати от стопаните си. Дали пък наистина не са призраци?
По-скоро не. Кравите, които се разхождат необезпокоявани между обществените здания, ми изглеждат съвсем веществени.
Сега те се грижат за поддръжката на тревните площи наоколо. А дали някой се грижи за параклиса „Св. Троица“ или и той е оставен на произвола на природата? Ей сега ще разберем…
Параклисът:
Малкият кирпичен параклис „Св. Троица“ се намира на мястото на стар оброк край рекичката, която идва от по-високите части на село Огоя.
Около него има места за сядане и курбани, а ливадата край параклиса се поддържа окосена. Или поне някой се е постарал наскоро за това. Самата постройка на параклиса, според надписа над входа, е строена през 1850 г. и от тогава не изглежда да е претърпяла кой знае какви промени.
Oт време на време някой е варосвал стените на параклиса и за последните близо два века май че това е била кажи-речи единствената му поддръжка. Отварям вратата и отвътре ме лъхва миризмата на стара селска кошара. На това му викам автентичност. Обстановката в параклиса е скромна и сиромашка, както може да се очаква. Но няма и помен от разруха или безпорядък, слава Богу.
Всъщност поне аз донякъде ценя параклиси като този повече от онези новички лъскави и кокетни храмове, които носят повече естетическа наслада, отколкото спомагат връзката с Бог. Тук интимното отношение на хората към храма и към Бога докосва душата ми, а не очите.
Пък и колко от параклисите, които посетих досега, могат да се похвалят със собствена библиотека? Точно така, този е първият!
Макар че изборът на литература е малко странен за параклис…
Радвам се, че този път молитвеникът ще остане в компанията на други книги. Дано има кой да ги отвори.
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?
Краят наближава и ще се смутиш.
Но стресни се, и ще те пощади Христос Бог,
Който е навсякъде и всичко изпълва.
На мен не ми остава нищо друго освен да измета паяжините в параклиса, доколкото мога, с малката метличка при вратата. Паяците ме наблюдават критично.
Старият оброчен кръст се намира килнат отвън, зад олтара. Такива като него из тоя край има много. Някога отдавна тия вече запустели места по Балкана от Годеч към Ботевград са имали голяма религиозна важност.
Кое ли днес има важност, питам се загледан в реката до параклиса, забързана кой знае за къде…
Не разбирам отговора й в припряното бълбукане. Е, тогава не ми остава нищо друго, освен да оставя паяците да изплетат отново паяжините си, а мъхът по керемидите на параклиса да продължи да си расте…
Но не съм приключил за днес тук. Преди да се спусна обратно към Реброво, ще се кача с колата до самото село Огоя, най-голямата махала от което се намира 1-2 километра нагоре по реката.
Първо се минава през махала Заяковци, чиято нестандартна автобусна спирка ме изненадва приятно, независимо от нашествието на некролозите и по нея.
До спирката има и някаква причудлива конструкция, която не съм снимал – нещо като мини крепостна кула. Човек никога не знае какво може да види из нашите села…
По-нататък по пътя се натъквам на още един параклис – „Св. Петка“! Не съм подозирал съществуването му, защото не е отбелязан по картите. И като гледам състоянието му разбирам защо.
Тук явно никой отдавна не прави дори курбани, защото тревата около параклиса ми изглежда непипана от години. Една табелка ме уведомява, че това свято място също датира от 1850 г. Силна година за Огоя, за разлика от последните 30-40. Отварям параклиса и се натъквам на грозна картина.
Под избледнелия Исусов лик пише: „Исус търси човека“. Няма нужда да го търси – той е тук и е напълнил дома му с боклуци. Из пода се въргалят кутии със стара блажна боя, а българското знаме е проснато като мръсен парцал. Тука няма да стане само със забърсване на паяжините. А дали има и смисъл? Смисълът от параклисите е да дойде някой и да се помоли в тях. Ако никой човек не идва, то нека дойдат паяците и другите горски твари.
(Б.а. Суровите ми думи от по-горе изглежда са прибързани и криви, както обикновено. Изображенията от колата на Гугъл през 2012 г. показват, че тогава параклисът с боклуците още не е съществувал, а само ограденото пространство до него с иконата и кръста. Предполагам, че параклисът е дело на някой родолюбив огойчанин, който си е държал стороителните материали вътре до довършаването му, което обаче така и не се е случило, може би защото просто човекът се е споминал. Ако това е така, моля за прошка и лека му пръст на човека…)
Още малко и съм в Огоя, където на мегдана пасат не крави, а овце. Основната причина да се разкарам дотук е да видя възрожденската селска черква „ Св. Арх. Михаил“. Тя си е там. Голяма, пуста и заключена. Входът й е очарователен, между другото. И заключен, споменах ли?
Пътят ми надолу е далеч по-спокоен от буреносното ми идване. Май че наближава нов дъждовен облак („Юрая Хийп“ нищо не казват за това…), но засега той не ме безпокои. Така че мога да се насладя, без да бързам, на изоставените къщи…
И на отиващия си ден…
Защото знам, че след като този си отиде, ще дойде нов, по-хубав ден. Затова ето ви един „Джулай ивнинг“. Порадвайте се на юлския залез, тъй както и на изгрева.
