предупреждение
Внимание!!!
Внимание!
Внимание.
Ъх-хъм… Предварително се извинявам. Следва поредица от постинги в този блог, която би трябвало да е нещо като пътепис. Пътепис относно 12 слабоизвестни (и някои известни) параклиса, намиращи се около София.
Но идеята ми не е да разкажа как да стигнете от А до Б.
Това, съгласете се, е егати скуката. Пък и затова има Google Maps, знаете. Идеята ми всъщност е да пресъздам моментна снимка на онова, което ме вълнува, докато изминавам пътя от А до Б. Поради това съм длъжен съм да предупредя, че текстовете във въпросната поредица от постинги съдържа значително количество мои собствени напълно субективни впечатления, изповеди, объркани философски разсъждения и навръх всичко (дръжте се) – религиозни проникновения. С две думи – има опасност да повърнете. Така че, кураж и легена – до вас. А, да – и ако случайно сте войнстващ атеист, то поредицата едва ли ще допадне на вашия вкус. Моля, върнете се към Ричард Докинс, благодаря.
каква е идеята?
Ще се опитам да дам някои обяснения в този начален постинг, за да разберете някак мотивацията ми за тези екскурзийки. Като начало, май трябва да споделя някои нещица за мен. Както повечето хора, аз също имам малка, невзрачна, но комфортна служба, която предполага да прекарвам на едно точно определено място по около осем часа всеки божи делничен ден. През тези осем часа се срещам с едни и същи хора, говоря едни и същи неща и изпълнявам едни и същи задачи. Минута по минута всеки ден всичко е разчетено по някакво неписано разписание. Знаете как е, знаете как е! Но не ме разбирайте погрешно. Не се оплаквам от службицата. Тя просто е част от сделката. В замяна на моите осем часа падат лъскави хартийки от банкомата. Честна сделка.
Но проблем има. И той напомня за себе си, когато свършат осемте часа. Ето какво се случва тогава. Всеки. Делничен. Ден.
Паля колата.
Отново шофирам по познатия път към вкъщи.
Отново минавам през супермаркета, че няма нищо в хладилника.
Отново лабиринтите между щандовете ме омагьосват и никога не разбирам как е минал час.
Отново съм вкъщи и вече съм изправен пред истинска дилема. Дали да отдам следващия час на фитнес или да изчистя вкъщи, че пак е кочина (винаги е кочина, мамка му…)?
Отново трябва да сготвя нещичко набързо… Набързо-набързо, хайде още час.
Отново сядам за малко пред компа да прочета новините… Опа, още един час отлетя.
Душче? Еха, ми то станало девет! Пускам си сериала и си лягам!
Да. Таблото на невидимото разписание продължава да свети след работното ми време и тиранчно властва над живота ми. . Преди ме измъкваха срещите с приятели, но дори те вече са рутинни и предвидими.
Това е проблемът.
Не знам за вас, но на мен често ми се прищява след работа да отпраша нанякъде в неизвестна посока. Правя го понякога, но не помага. Задължително се стига до момента, в който си задавам следния вечен философски въпрос – защо, по дяволите, бих път до тука!? След което, леко гузен, се прибирам пак в хралупата.
Тези пристъпи обаче се повтарят пак и пак, особено когато навън грее слънце и птичките пеят. И така веднъж, докато разглеждах на карта подходящи локации наблизо, където да се щуря след работа, ме осени една странна идея. Нямаше как да й устоя.
Ето идеята.
Зарекох се всеки четвъртък в продължение на дванайсет седмици след работа да посещавам някой малък параклис в околностите на София. И не само това. На всеки един от тези параклиси щях да оставям по един дар от мен. Малък православен молитвеник, за който си го намери.
правилата на играта
Повтарям за неразбралите – всеки четвъртък (независимо от обстоятелствата) ще посещавам един параклис и ще оставям там по един молитвеник, което, ако не знаете, е книга с молтви. „Отче наш“, сещате се… Понеже виждам известно смущение в погледите ви (точно така – шпионирам ви през камерите, помахайте ми), мисля, че мога да дам някои пояснения. Ето ви един своебразен FAQ за въпросите, които съм убеден, че напират у вас, но не мога да ги чуя, тъй като все още не съм инфилтрирал микрофоните ви:
Q: Защо параклиси?
А: Много просто. Защото обичам параклиси. Макар че не са толкова помпозни, параклисите предлагат значително повече интимност във връзката с Бог, в сравнение с църквите. Като че ли там сте само ти и Той. Ако пък не вярвате в такива работи, пак сте на плюс от посещението на параклис. Обикновено ги строят на дивно красиви места.
Q: Защо всеки четвъртък?
A: Защото искам да разбера дали мога да се отдам на нещо такова, независимо от факта какво е времето навън, дали си нямам някаква друга „важна“ работа или просто ме мързи този конкретен четвъртък. Изкушението да не направиш онова, което си си поставил за цел, винаги е голямо. А защо точно четвъртък ли? Защото това е денят, в който традиционно и с религиозна отдаденост се виждахме с един мой стар приятел, за да бистрим пламенно живота на няколко литра бира. Така и не го избистрихме, но за сметка на това главата яко ме цепеше на следвщаия ден. Да кажем, че сега съм решил да изкупя суетата си, посвещавайки четвъртъка на нещо по-стойностно.
Q: Защо 12 седмици?
A: Защото 12 е хубаво число, наситено със символика, а около София има предостатъчно интригуващи параклиси.
Q: Защо ще оставям молитвеници?
А: Не, не е защото съм куку или религиозен фанатик. Всъщност съм безкрайно далеч от това1. Опитвам се да бъда що годе добър християнин, но не бих казал, че се справям успешно с тази задача. Може би именно това ме подтиква да подиря Бог в параклисите, макар и да знам, че той не е само там. Струва ми се, че всеки човек днес трябва да потърси Бог, така както някога Диоген е търсел Човека. А молитвата е начинът, по който комуникараме с Бог. Но съм забелязал, че не знаем да се молим. Не можем, а и май не искаме да се помолим, като че ли е под достойнството ни. Ходим в храма да запалим свещ, а мислите ни не са насочени към Бог. Надявам се, че тези книжки ще бъдат намерени от някой, който ще се помоли.
Q: Защо…
А: Аре стига толкова въпроси!
И тъй, пожелайте ми късмет, понеже не знам дали ще се справя с начинанието. Пък и иначе малко късмет никога не е излишен. Благодаря ви за търпението. Заредете се с още, защото ще ви трябва и нататък.2
1От фанатизма. От изкукуригването – май не чак толкова… б.а.
2Снимката, която виждате най-отгоре на публикацията е от мозайка в Мавзолея на Гала Плацидия в Равена – ярък паметник на византинизма в Италия. На този сегмент от мозайката са изобразени древните християнски символи – хризма (гръцките букви хи и ро символизиращи името Христос), както и буквите алфа и омега, които отново са алегория за Исус Христос („Аз съм алфата и омегата…“ (Откр. 21: 6)). б.а.