Цел:
Параклис „Св. св. Петър и Павел“, с. Костадинкино, мах. Брънковци.
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
03.06.2021 16:16 часа
По пътя:
Будилник, реактивeн дим, таксита.
Напусто времето скъпим – отлита…
Напусто ни гнети греха несбъднат,
ръцете дарове държат – оскъдни
Така започва една песен на ФСБ – „В средата“ по великолепния текст на Калин Донков. И макар че в албума от 1987 г. „Обичам те дотук“ тя се пада по-скоро към края, отколкото в средата, то аз съм в средата. В средата съм на поредната 1628-ма седмица от живота ми. В средата съм на скромните ми поклоннически разходки около София. В средата съм на своя комфорт, който е описан в тези няколко стиха. Сутрешната аларма, задръстванията на път за работа, гоненето на разписания, графици, цели… Все по-скъперническото броене на минутите ми, които си отлитат завинаги все по-безлични и все по-еднакви.
Запитайте се какъв е този „несбъднат грях“, за който ни пише Калин Донков. Според мен тук се вписва всичко онова, което гоним като обезумели кучета през целия си живот (кой знае защо наричан „съзнателен“). Ние рядко достигаме тази стръв, живеем си в едно постоянно „несбъдване“ на някакви миражи, а ако случайно се докопаме до тях, установяваме, че нищо не струват.
В моята въртележка, където непрекъснато се движа, но не се премествам и на сантиметър, малките ми четвъртъчни пътешествия са глътка свеж въздух, която очаквам с нетърпение. Много е просто. Не зная какво ще намеря, като стигна, където съм тръгнал, но чувствам, че ще е посвоему хубаво и неповторимо.
И ако досега съм се движел в що-годе познати ми места, то от днес до края на поклонничеството ми ще обикалям край села и местности, където никога преди не съм ходил. Това ме прави щастлив. Щастлив ме правят и още две обстоятелства. Първо, този четвъртък няма да вали (о, чудо!). И второ – край на задръстванията! От тук до покрайнините на Вакарел, където съм се запътил, са почти само магистрали.
Разбира се, дяволът се е скрил в това „почти“. За да изляза на Тангентата трябва да мина през Илиянци, където за разнообразие се е образувала зверска тапа. Половин час ще ми е нужен за да изпъпля 2-та километра до лекото ПТП преди разклона с Тангентата, докато някакъв човек, натоварен с метли за продажба, ходи по улицата от къща на къща и ме изпреварва.
Ще ми се да яхна една от тия с дългите дръжки и да изчезвам от тука…
Но идва време и аз да настъпя газта, ескортиран от дълга върволица ТИР-ове. Няма кой знае какво движение на излизане от София, така че мога спокойно да се посветя на отговорната задача да не пропусна отбивката за Вакарел. Засега съм на Равно поле.
Oще 20-на километра и отбивам от голямата автомобилна река. Поемам към село Костадинкино, което е точно до Вакарел, но от другата (южната) страна на магистралата. Костадинкино е малко по население и голямо по площ селище. То се състои от няколко махали, разпръснати на километри една от друга, а аз съм се запътил към най-отдалечената и най-високо разположената – Брънковци. Районът е полупланински с обширни валози и полегати хълмове около тях. За щастие шосето към Брънковци е в добро състояние (по-добро, отколкото си мислех), така че имам възможността да се наслаждавам на провинциалната идилия покрай мен, без да се безпокоя особено за дупки .
Тук автомобилният трафик почти липсва, макар че от време на време преминава някоя кола. По средата на пътя за Брънковци пресичам изоставена железопътна линия. Каква е пък тая линия тук, озадачавам се аз. Кому ли изобщо е хрумнало да изгради железопътна връзка от Ихтиман до някакви си планински селца из средногорските възвишения?
Всъщност тази някогашна ж.п. линия е стигала до недалечния рудник Чукурово и в миналото от тук са минавали товарни композиции с въглища. Имало е и пътнически влакове за работниците, ала днес и рудник Чукурово, и работниците, и влаковете са отдавна приключила история. Само обраслите с бурени релси и изоставените гарови здания, край които се намирам, подсказват за това забравено минало. Спирам тук за малко, тъй като любопитството ми е привлечено от едно обстоятелство. Малкото сгради наоколо се рушат, но една постройка, която несъмнено е била някогашната спирка Костадинкино, е в задоволително състояние.
Оказва се, че днес гарата вече е сграда на кметството на Костадинкино. Точно насред нищото, на равно разстояние от всички махали. На прозореца дори има избирателен списък. В него са вписани около 20-на имена. Ала единственият помен от жива душа наоколо е едно пале, който тъй радостно ми върти опашка, все едно е Робинзон Крузо, видял кораб.
Днес на перона не чакат хора. Тръгнали са си от тук с последния влак за други земи или за оня свят и скоро няма да се върнат. Днес началник-гара тук е този симпатичен четириног приятел, който макар и млад е взел присърце задълженията си и не напуска поста си… Все още.
Чудя се дали да не оставя колата „на гарата“ и да продължа пеша до параклиса „Св. св. Петър и Павел“– до там са още 2-3 километра. Но нещо не ми се ще да я зарязвам на това самотно място, така че решавам да паркирам някъде из махалата Брънковци малко по-нагоре.
„Някъде из Брънковци“ ли казах? Оказва се, че махалата не предлага голям избор къде да дяна таралясника си. Обрасли пътеки между редките къщи е едната ми алтернатива, а другата е главният път, около който са изорани дълбоки канавки (класика в жанра по селата). Чак накрая на махалата намирам подходящ участък, където да спра, без да заприщвам движението (то пък едно движение…) Измъквам се от колата и точно в този момент някаква граблива птица прелита смутена над мен с плячка в ноктите. Доста диво е тук.
Решавам да се разходя първо из махалата. Тя едва ли има повече от 40-50 къщи, така че това няма да ме забави особено. Гугъл Мапс е очертал някакви улици между къщите и аз му се доверявам да ме води. Фатална грешка. „Улицата“, по която навлизам в махалата, е обрасла до корема ми с трева и аз почти веднага се разколебавам за решението си. Все пак продължавам нататък. Не че има какво особено да се види. Малки спретнати къщички и бунгала с малки дворчета, които определено имат нужда от косачка. Хора обаче няма, нито коли, само тук-таме дрехи се веят по просторите, напомняйки, че все пак в Брънковци има някакви обитатели, които явно са се дянали някъде из къщите или пък наскоро са били отвлечени от извънземните.
Най-накрая излизам на някаква по широка и пристъпна пътека. Охо, то било „булевард Самоков“…
Честно да си призная, не е лошо в Брънковци. Малко е зашумолено за вкуса ми, но е тихо и спокойно, а въздухът… въздухът е приказен. Няма много хора тук и това, с риск да зазвуча асоциално, ми харесва… Или пък не? Тежко е да се живее в пустош. Ние хората сме обществени животни и имаме нужда да си бъбрим един с друг. Но пък когато отида в моята вила, се изприщвам от дружеските разговори на оградата със скучаещите ми комшии, които само чакат да видят някого, за да си чешат езика. А аз съм дошъл там, не за да си бъбря, а за да съзерцавам природата примерно. Което май изглежда смущаващо в очите на околните. Или пък просто, за да се припичам на слънце часове наред, без да си придавам вид на нормален и социален комшия. Брънковци, изглежда, предлага подходящи условия за хора като мен.
Булевардът ме извежда горе-долу на мястото, на което съм паркирал. Дотук не съм видял друга кола в Брънковци освен моята собствена.
Почти не подухва вятър. Но и да подухваше, съмнявам се, че този ветропоказател би се размърдал, за да отчете посоката му.
В тихата заспалост на тази махала има нещо пленително. За кой ли път се чудя защо ни е да се завираме в разни дупки от бетон сред панелени гета, да дишаме отровна смрад вместо тази благодат тука и да крачим сред боклуци и лайна вместо сред билки по безкрайните зелени килими. Защо? На човек не му трябва нищо повече от една сродна душа, с която да съпреживее дните си на място като това, за да бъде щастлив.
Параклисът се пада навръх възвишението над Брънковци (нарича се връх Брънкова китка – 1037 м) и до там имам още 15-на минути ходене по не особено стръмен път. Пропускам първия завой към параклиса и продължавам напред, хващайки по-дълъг път. Не след дълго до ушите ми достига бръмчене на косачка или резачка. Хора! Готов съм да замахам с опашка почти като онова паленце от гарата долу. Звукът се усилва, а също така стигам и до нов разклон за параклиса.
Нямам кон, с който да се придвижа към него, както указва знакът, но ще рискувам. А зад завоя всъщност има истинско каубойско ранчо за коне. Те кротко пасат из зелените хълмове наоколо. Шумът, който дочух отдалеч, се създава от една дама с бензинов тример, която коси около някакъв жилищен фургон, без да чува нищичко, докато един господин се върти кръгом в неголям стобор, яхнал един от конете. Когато преди малко си мислех за щастието, ми се въртеше някаква такава картинка в главата.
Чувствам се, не без основание, като натрапник, минавайки по пътя покрай ранчото. Тази моя мисъл се потвърждава от обстоятелството, че ме надушват около десетина кучета с най-различни размери и прииждат към мен. Дано да ги хранят добре, викам си аз и ускорявам крачка, облайван от кучешката чета. Чао, кончета!
Едно от псетата – най-дребното и белоснежно – решава, че може да ми има доверие, и тръгва с мен на разходка. Опитвам се да го пропъдя, но то само ме гледа глуповато, докато назад стопаните му подсвиркват да се прибира. Кой казва, че кучетата били предани?
Белоснежко изглежда си знае пътя до параклиса и избързва напред. Зад мен е окъпаната в слънчеви лъчи Витоша.
А встрани – дъхави ливади с планински цветя.
Ето го и параклисът.
Параклисът:
На върха ме посреща сравнително голяма (за параклис) бяла сграда, около която има навеси, заслони и разни такива постройки. Избързвам към вратата.
Заключено! Отново! Паниката ми обаче е кратковременна. Встрани има още една врата, залостена с резе, което махам и се шмугвам вътре.
Външната невзрачност на параклиса, по нищо не загатва за естетическото изящество вътре. Възхитителна дърворезба, превъзходни икони на апостолите, Исус и Богородица, чистота и ред, и всичко това, окъпано в мека светлина, която струи от малките прозорчета.
Точно срещу страничния вход, от където влязох, е стенописът на светите апостоли Петър и Павел.
Двамата апостоли държат в ръцете си Божия храм, както изискват традициите в иконописа. Този е вторият параклис от моя поклоннически списък, който носи тяхното име. Знаете ли защо Петър и Павел традиционно вървят в комплект, та дори Църквата празнува паметта им на една дата? Всъщност те са били доста различни като хора, ала имат една обща черта, която ги свързва.
Всеки от тях е минал по пътя на заблудата и катарзиса.
Свети ап. Петър е сред най-близките учениците на Исус. Той лично го избира за „камъка“, върху който ще бъде изградена Църквата, макар че самият Петър никога не се е считал за достоен за тази задача и макар че се е отричал три пъти от Христос. Свети ап. Павел от друга страна е виждал Христос само веднъж през живота си. Възкръсналият Христос, чийто следовници Павел ревностно е преследвал до този момент, му се явява лично, за да го пита защо го гони, а Павел ослепява.
С проповедите си двамата апостоли имат най-голяма заслуга за разпространението на християнството. Което обяснява защо на иконите държат Храма. Запомнете – двамата са били хора като нас, със своите слабости, грешки и заблуди, но въпреки това са извършили велико дело с вяра Богу. Надеждата за всеки от нас, която ни дават със своя собствен пример, е най-голямата им заслуга.
Да, всеки от нас може и трябва да положи камъка на Христовия храм първо в своята душа, а после и в своите дела. Повечето, да не кажа – всичките, параклиси и църкви, които посещавам, са съградени от обикновени хора, които в някои случаи са дали всичко, което притежават, за да ги има тези свети места. Хора като Тане Палискерев, върху чиято земя, дарена от него, е построен този параклис преди около век. Хора като внукът му Здравко и всички знайни и незнайни жители на Брънковци, участвали във възстановяването му в прекрасния вид, в който се намира сега.
Само така – с добротворчество – можем да победим изконният грях, който носим у себе си, и да заслужим да се завърнем в Райската градина, където някога е било мястото ни.
„Господи, благослови всеки, който влиза в този дом, закриляй всеки, който излиза от него и дай мир на всеки, който остава в него.“
Гобленът, поставен на църковната масичка, който очевидно е предвиден за домашна употреба, е особено удачен за този параклис. Тук човек действително се чувства като у дома си.
Сядам на един от столовете встрани и се отдавам на кротко съзерцание. Имам чувството, че мога да изкарам така цял ден. В ръката си държа стар омачкан тефтер, в който посетителите на брънковския параклис вписват своите мисли, молитви и впечатления от 10-на години досега. Много от авторите на тези писания са деца и това, за което пишат, е токова трогателно.
Време е да оставя и своя малък принос към този параклис и да се разделя с един молитвеник. Сигурен съм, че тук ще е в по-добри ръце.
„Господи, насити и напой моята гладна и жадна душа от потока на Твоето неизказано милосърдие.
Закриляй ме с благодатта на Твоето човеколюбие от всяко зло, тъй че, пазен от Тебе, да се избавя
от многото примки на лукавия, които той всеки ден ми поставя, и да не се похвалят враговете ми за мене.“
Излизам навън.
За разлика от селото, тук, на върха, духа непрестанен студен вятър. Вероятно това е цената за великолепните панорами, които се откриват на всички посоки.
На север, към Стара планина…
И на юг, към Рила…
В близост до параклиса освен навесите с маси и пейки под тях има и един фургон-заслон, оборудван с всичко необходимо за една нощувка под звездите на това място близо до Бог. Дано да се съхрани дълги години.
Бих искал да остана тук по-дълго, но вече се свечерява, щурчетата свирят, а на мен ми е студено. Поемам сред разцъфтелите горски ягоди по пътя назад, а на душата ми е леко като на дете. Ще ми се да затичам надолу по зелените хълмове, да тичам, без да спирам, а накрая, като се уморя, да се изтъркалям в зелената трева и тъй да посрещна първите звездици по все още светлото небе…
