Цел:
Параклис „Св. Петка“ край с. Желява
Начална точка:
Село Чуковец, община Радомир
Час на потегляне:
24.06.2021 15:56 ч
По пътя:
Днеска съм отпуск и съм се командировал на село, за да кося двора и да полея доматите. Борбата със зеленината това лято е безмилостно жестока. Тревата, бурените и храсталаците се опитват да завладеят двора ми и аз ясно осъзнавам, че рано или късно те ще успеят. Докато се трепя, се чудя как така съседите успяват да поддържат кокетни и спретнати дворчета си и защо, да му се не види, изглеждат толкова неангажирани, всеки път когато ги засека…
И тъй, днес не съм на работа, но пак се гърбя с работа. Една рутина сменя друга рутина, така че отново се радвам, дето пак е четвъртък и имам алиби да си бия камшика.
Днес ще трябва да си го бия (камшика) доста здраво, защото ми се пада да посетя един параклис при село Желява, а до там имам над 80 километра от началната ми точка. Плюс това от няколко дни официално е лято и времето се е взело твърде насериозно да се доказва като лято. Край с ежедневните потопи. Дойде ред на пъклените горещини. Небето е сиво-бяло; във въздуха се носи някаква мараня и лъха гореща влага като в джунглата. А в колата ми температурата, така както и през зимата, е с няколко градуса по-висока от околната.
По-надолу в този пътепис ще прочете за някои не особено адекватни действия от моя страна. Ще ми се да ги оправдая с размекването на мозъка ми поради горещината, макар че едва ли бих успял да заблудя някого…
Термометърът сочи 31 градуса, а в асфалтовите пояси около София съм вече на 35. Но аз си хвърча по магистралите и въобще не подозирам, че слизането ми от „Хемус“ ще бъде съпроводено с неочаквани перипетии. Предварително съм видял на картата, че за Желява има две отбивки – първата е при разклона за село Яна и Горни Богров, а втората – при село Елешница. Но кой знае защо съм останал с впечатлението, че отбивката за Яна и Горни Богров е тип „детелина“. Така че когато забелязвам отклоняващата се лента с табели единствено за Горни и Долни Богров, решавам, че моят изход за Яна е веднага след надлеза.
Изненада… То не било детелина!
Нищо, имам право на втори тото шанс… Нали? Само дето отбивката при Елешница е още по-любопитна. Тя е нещо като котката на Шрьодингер – хем я има, хем я няма. Реално там съществуват някакви излази от и за магистралата, но пътни знаци и маркировки, указващи, че това е наистина отбивка – няма такова нещо. С две думи – отбивката е незаконна. И абсолютно опасна. Вижте сами.
Няма що – продължавам нататък през старопланинските дипли, умислен дали няма да се наложи да откарам до Ботевград, за да се върна. За щастие само няколко километра по-късно имам удоволствието да напусна магистралата при село Потоп. Село Потоп е скътано под един от виадуктите на „Хемус“, а от него до Елешница според картата има второкласен път. Така че, ако поема по него, няма да ми се наложи да се връщам обратно по магистралата към Яна и после пак назад. Чуден късмет, нали?
Внимание!!! Пътуването, описано в следващия параграф, е силно непрепоръчително.
Естествено, че поемам оттук! Макар от самото начало да не изглежда много добре пътят, меко казано, някак игнорирам този факт (нали помните – жегата…)
В далечината се подава величественият силует на Магистралата.
Както казах, под виадукта потопчани са разположили своите къщи. Или по скоро – виадуктът е изграден над къщите им. Чудно ми е какво ли е да заспиваш с мисълта, че някоя цистерна може да ти падне от небето… Поне властта е взела мерки да укрепи въпросния виадукт, така че да не падат парчета от него, ако не друго. Стълбовете му изглеждат красиви като саниран блок
Нататък пътят съвсем се скапва – дупки, бразди, малки хълмчета и падинки оформят релефа на някогашното шосе. Чувствам се като че ли карам луноход по лунната повърхност. Май пак ще сменям биалетки в скоро време… Бих препоръчал на кмета на Потоп да вземе телефона на кмета на Смолско и да проучи как се правят трилентови междуселски пътища.
До Елешница са само 2 километра, но при път като този ти се струват като 20. Най-накрая, изтерзан емоционално и физически, се докопвам до селото и с облекчение гася двигателя. Чувствам се скапан, а тепърва има да походя. Освен това съм и раздвоен. Дали да поема към параклиса откъм Елешница или откъм Желява? В първия случай трябва да катеря баир насред жегата… А пък изпитвам все по-силен импулс да зарежа разходката и да се закарам с колата до самия параклис, за да приключвам с тая история.
Въздъхвам дълбоко и тръгвам нагоре по стръмните елешнишки улички. Кога друг път ще разгледам това село…
А Елешница е обширно село, при това с история. Има си църквица…
Има си войнишки паметник…
Има си и партизански паметник нагоре, покрай разбития път. А в далечината на отсрещния хълм е кацнал един бял параклис, който не е в списъка ми за днес, и до него се вее голямо българско знаме. Или поне щеше да се вее, ако не беше такъв зной и подухваше поне мъничко ветрец…
Докато се изкачвам нагоре, уличките стават все по-криви и стръмни. Но парцелите и къщите рядко са запуснати. Напротив – всеки двор е истинско цветно царство, а зеленчуковите градини с картофи и домати са задължителни.
Тук все още витае духът на едновремешните вилни зони. Тишина и безвремие. Непретенцеиозни къщурки и фургони сред обсипани с цветя и зеленина парцели.
Черешово дърво, а до него зарязана стълба за бране за след час или за утре. Дребните дневни задачи покрай имота се вършат без да се бърза, така че да ти донасят задоволство и мир със себе си и околния свят. Дочувам името си и наострям уши. Ала всъщност една баба подвиква на своето внучe, мое адашче, да се прибира на сянка. През това време дядото по гащи броди из двора и майстори нещо. Щастливо детство…
Докато преминавам покрай тези къщички, създадени с любов и желание, си припомням какво е да живееш простичко в хармония с природата наоколо. Да бъдеш с хора, които обичаш и да правиш онова, което обичаш. Ще ми се да се докосна до всичко това. Но не мога. Има решетка, която ми пречи.
Доста крачки изминавам, докато накрая изкатервам хълма над Елешница, и се озовавам на асфалтов път, идващ от Желява и отиващ нейде към горите балкански. Отправям се по него.
Внимание!!! Преходът, описан в следващия параграф, е силно непрепоръчителен.
В ляво на шосето има борова горичка, която скоро свършва. Тук някъде би трябвало да има пътека или черен път, който да ме изведе още половин километър на запад до целта ми. Не разчитам на чист оптимизъм. Една панорамна снимка от дрон в Google Maps на този район загатва, че май действително съществува нещо такова. Практически обаче се оказва. че след горичка има само едно голямо и непроходимо дере. Хм… Вариантът да се върна надолу до Желява и от там тръгна по истинския път до параклиса никак не ме блазни. Да поема през дерето пък е пълен абсурд… Остава ми горичката. Все ще намеря някаква пътечка там. Горичката е борова, както казах, и поради това не очаквам в нея да има кой знае какви непреодолими шубраци. Всъщност поне началото й май е популярно място за излети в района, а по-навътре забелязвам многобройни следи от сеч. Хладно и приятно е под боровата сянка. Идеално за гъби. Тази долу залагам, че е сърнела, ала някой друг да я пробва…
Лично аз предпочитам божествените госрски ягодки, за които със сигурност знам, че ще ми донесат блаженство без риск да ме гътнат.
Ммм… Доста ме забавят тия ягодки. Също така ме забавят, но доста по-неприятно, бодливите дренки между борчетата. Лелеяната пътека я намирам чак след една добра доза изподиране и борба с досадни клонки. Добре, че този път предвидливо се преобух в колата с планинските ми обувки. Следва стръмно спускане, по време на което най-сетне виждам целта си на отсрещния хълм.
Оттук параклисът „Света Петка“ прилича на цяла мини крепост с белите си здания. Може би сега му е мястото да кажа, че на мястото на параклиса някога е имало цял манастир, а днес около стария параклис е изграден нов, по-голям параклис, беседки и заслон, така че усещането за храмов комплекс е възстановено донякъде.
Остава ми едно последно изпитание пред моята цел – да прекося река Матица, течаща в подножието й. Хвърлям дрехите си, скачам вътре и след неравна борба с крокодилите, преплувам до другия бряг…
Параклисът:
Трудно ми е да разкажа за параклиса „Св. Петка“, без да опиша първо нещо друго. А именно целия този импозантен комплекс около него, известен в района като „Желявски манастир“ (макар че никак не е манастир) и неговата интересна история. Дори не знам от къде да започна… Може би от датата? Да, имам усещането, че характерът на днешния ден по някакъв странен начин се преплита с характера на това място.
А днес е Еньовден. По принцип празникът се води християнски (рождението на св. Йоан Кръстител), но всъщност корените му са чисто езически и тук християнството е трябвало да се нагоди към езическата традиция, неуспявайки да я изпрати в отходния канал. И тъй, рождението на Йоан Кръстител облякло премяната на древния празник на лятното слънцестоене. Забележете в този ред на мисли как честваме рождението на кръщелника на Йоан Кръстител – Исус Христос около зимното слънцестоене. В действителност и двамата са родени кой знае на коя дата…
По подобен начин и Желявският манастир се издига на мястото на древно тракийско светилище. Поне така пише из интернет. А в по-ново време върху чисто християнския дух на мястото сякаш отново се усеща сянката на някои не съвсем християнски духовни търсения, върху които ще се спра след малко.
Междувременно май е крайно време да прекрача прага на ограденото пространство на „манастира“.
Ъ-ъ-ъ, тука май Дядо Господ не е единствения, който вижда всичко… А зад решетката ме очаква една мини райска градина – ни повече, ни по-малко. Толкова рози на квадратен метър сигурно има само в Розовата долина.
Бели, червени, жълти, катерливи, храстовидни… Въздухът мирише така все едно някой е разсипал куфар с розови мускали.
Но не само рози, а и всевъзможни цветенца, декоративни храстчета и дървенца са намерили свое собствено място в малкото дворче, взето като от корица на списание за ландшафтен дизайн.
Навред цветната феерия се издига модернистичната фасада на големия като черква нов параклис, който обаче е заключен.
До него има масивен дървен навес с места за разтуха, по стените на който висят множество икони – от вестникарски изрезки до изящни художествени произведения.
Кой се грижи за всичко това!? Кой го е съградил? Отговорът е написан на една мраморна плоча до входа на големия параклис.
Цветана Митрева. Това е жена, отдавна минала 80-те, която е събрала средствата (лични – по нейни думи) за възстановяването на този параклис и се е посветила на грижата за него. Тя е основният „виновник“, за да изглежда това място, така както изглежда днес. Цветята, сградите, обстановката – всичко това е нейно дело било то чрез финансиране или лични ежедневни усилия. В Интернет можете да прочете пространно интервю с тази жена и да добиете повече представа за нейния образ, който е сложен и донякъде противоречив. Няма да навлизам в подробности, само ще вметна, че статията за нея внушава, че Цветана притежава някакви ясновидски способности, а пък Ванга й била казала да прави параклис тук… Всичко това не ми звучи никак по християнски, ала въпреки това в самия „манастир“ не намирам нещо кой знае колко смущаващо.
Единствената езотерика идва от някакъв надпис, който ни съобщава, че в параклиса се съхранява камък от светите земи, който изпълнявал желания или нещо такова. Така и не разбрах къде е тоя камък, но едва ли е някакъв пропуск. Защо хората наивно продължават да вярват в магическите способности на различни артефакти и се привличат от тях като нощни пеперуди от електрическа крушка? И в същото време се скъпят да се помолят на Бог искрено и чистосърдечно, забравяйки, че Господ чува, когато се помолиш така.
Старият параклис е в долната част на „манастира“, ала от него не е останало нищо автентично. Постройката му, съградена през 19-ти век е изцяло реновирана и осъвременена.
За разлика от големия параклис, този е отключен. Вмъквам се вътре. Тук е тъмно и прохладно. И също толкова изрядно, както и навън.
Господи, Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.
Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб.
Ей, Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат,
Защото си благословен во веки веков. Амин!
Докато си почивам навън на една от многобройните пейки, не ме напуска чувството, че сякаш съм на гости у нечий дом. Но така и не се появява жива душа. Само аз и Бог, който наднича из цветята.
Без особено желание ставам от пейката и тръгвам да си ходя. Поне обратният ми път към колата е много по-приятен. Първо, защото е по нанадолнището, и второ – защото захождащото слънце е далеч по-милостиво. Другият бонус е, че сега ще имам шанса да разгледам и самото село Желява.
За разлика от вилните зони на Елешица, през които дойдох, Желява се разкрива пред очите ми с особен бохемски чар, който ми напомня на старите черноморски селца. Тераси, окипрени с цветя, позастарели, но красиви къщи, криви улици, боядисани в синьо прозорци… И едно мечтателно усещане за лежерност.
Напускам селото, а до Елешница, където е колата ми, пътят минава през житни ниви. Добре че не дойдох оттук – слънцето щеше да ме овъгли.
Още две-три седмици им трябват на класовете да узреят. Но дори сега аз успявам да се почувствам като в началната сцена на филма „Гладиатор“… Тъй или иначе казват, че някъде тук имало стар римски път.
Сега има магистрала „Хемус“. И един отиващ си ден, гаснещ над житните полета.
