Цел:
Параклис „Св. Петка“ край с. Смолско
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
17.06.2021 16:03 часа
По пътя:
Миналоседмичната разходка из средногорските покрайнини на Софийското поле покори сърцето ми за този край, който не бях посещавал досега. За жалост днес е финалният ми тур из този райски край, но целта ми сега е още по-далечна – село Смолско. То се намира на шейсетина километра източно от София, така че трябва да потегля по-рано, за да разгледам всичко, което съм намислил. А, повярвайте ми, в този китен задбалкански край, скътан сред зелените дипли на Средногорието, има какво да се види.
Но преди да разкажа, първо трябва да стигна до там. Маршрутът ми минава почти из същите места като миналата седмица. И както тогава, сега пак се опитвам да се движа по по-запустели междуселски пътчета, където да си карам, без да ми идват отзад със сто. Много е досадно. Единственото, което мразя повече от това някой бързак да се лепне зад мен, е аз да пълзя зад някой охлюв… Но винаги останалите шофират или с 20км/ч над моята скорост или с 20 км/ч под нея.
А иначе денят е идеален за път. Истинска лятна жега, слънцето пече и жули. Далече зад гърба ми над София е надвиснал тъмен облак като над къщата на сем. Адамс и плющи истинска лятна буря.
Дали и мен няма да ме запука в Смолско, задавам си аз този стандартен за моите четвъртъчни поклонения въпрос…
След има-няма час отново преминавам покрай Спасова могила, но този път откъм Байлово. Миналият път се възхищавах от там на хълмистия пейзаж, който се губеше в хоризонта на изток, а сега след още 12 км ми предстои да проуча поне малка част от него.
Уговарям се с ламята, която варди на това място, да ме пусне и продължавам нататък.
А пътят до село Смолско от отбивката при Байлово си заслужава специално място в моя разказ, защото е нещо, което успя да ме изуми. В реда на нещата си е да се оплаквам от надупчени и нагънати междуселски пътища, които са особено присъщи на планинските райони като този тук. Обаче пътят до Смолско не просто няма нищо общо с подобни свои събратя. Той сякаш е от друга планета. Прекрасно трилентово шосе се вие между хълмовете. Няма маркировка, няма пътни знаци, няма и друга кола на пътя. Само аз и миризмата на прясно излят асфалт.
Защо? Този въпрос напира у мен, докато се боря с дяволите си, които ме карат да натисна до дупка газта. Кому е нужен този аутобан, прокаран между някакви селца? Не знам и едва ли ще науча, но за всеки случай се оглеждам за някоя джипка с някой бивш премиер в нея…
След мъничко подминавам отбивката към моята цел – параклисът св. Петка се намира на около километър преди Смолско. Но преди това ми се ще да поразгледам самото село.
Село Смолско е старо българско селище, което се намира в китна долинка между стръмни хълмове. Според предания то е основано като граничен пост по северната граница на средновековната ни държава по времето на Самуил. По ирония на съдбата векове по-късно, то отново става гранично, но този път на южната българска граница с Източна Румелия.
Смолско присъства дейно и в арената на Априлското въстание. Тук са изработени повечето от черешовите топчета, които влизат в битки с черкезите.
Ето как го описва Захари Стоянов, който заедно с четници от Хвърковатата чета на Бенковски, го опожарява по време на въстанието, защото смолчани „твърде често си оставяли позициите и отивали да си наглеждат хамбарите и добитъка“:
„Село Смолско е чисто българско село, на един час разстояние от Петрич, откъм северна страна, със 150 къщи. То е разположено над една долина в Средня гора; имаше си черковица, помазана със синя боя, и училище, доволно хубавичко здание, построено до самата черкова. Ние го гледахме вече отдалеч и не можехме да се нарадваме на неговите спретнати къщици и заградени дворове, които след малко трябваше да рухнат под опустошителния огън. Жестока мисия!“
Черквата си седи тук до ден-днешен, същата „помазана със синя боя“, каквато я е видял Захари Стоянов. Сега, като си гледам снимката, ме хваща яд, че не я огледах по-подробно.
Архитектурата на къщиците също свидетелства за отминали времена. Не зная колко от тях са били унищожени от огнената стихия (след въстаниците селото е опожарявано и от черкези), но днес повечето от тях са запазили възрожденския си изглед, докато други носят духа от началото на миналия век. Нови къщи всъщност почти не забелязвам.
Къщите на Смолско са разположени по стръмния склон на хълма Войняк и това прави селото доста живописно.
Въпреки че доста от тях са западащи или рушащи се, има и куп хубави къщи, поддържани с мерак от стопаните си. Да, животът не си е отишъл от тук. По улиците минават хора, дори деца, така че, мисля има бъдеще пред това хубаво българско село.
Не са рядкост тук високите дувари, зад които се крият къщите и дворовете, но днес често те са посрутени или опасно килнати на една страна.
За съжаление повечето от старите къщи са напуснати отдавна от последните си собственици, чиито некролози все още се жълтеят по изгнилите им врати. Минавам покрай една такава съборетина досами тясната уличка, а в стената й има голяма дупка, през която си позволявам да надзърна в един навеки угаснал хол:
Sic transit gloria mundi…
Освен със старите си къщи, село Смолско е прочуто из многобройните си чешми, които се намират буквално зад всеки ъгъл. Водата все така шурти от чучурите им – сладка и хладна – така, както си е текла от много десетилетия насам.
Пътят ме отвежда над селото, откъдето бих могъл да се изкача на невисокия връх Войняк (нещо, което несъмнено бих сторил, ако имах повече време и повече вяра в метеорологичната обстановка). Но дори от тук гледката е идилична и омайна.
„Подир няколко минути в селото беше вече буря. Буйни червени пламъци, размесени с дим и всякакви прегорели материали, които затуляха ясното пролетно слънце, чупеха се надолу-нагоре и най-после вземаха направление към небото. Затрещя и заплющя, рухнаха да се събарят здания, потъмня всичкото село, уплашихме се и ние сами от своите действия!“
Поемам обратно надолу към селото, откъдето ще хвана нужния път през хълмовете към параклиса. Някъде в далечината дочувам овчи звънци. Едно магаренце, завързано на сянка, ме изглежда с подозрение, досущ като неколцината смолчани, които си вършат някаква работа около домовете си. Но като цяло некролозите, които ме гледат от вратите на притихналите къщички, са много повече.
Време е да напусна селцето. Параклисът „Св. Петка“ се намира непосредствено до малък язовир на около километър-два от Смолско. До там водят няколко черни пътя и аз тръгвам по един от тях. С досада установявам, че на няколко места той е пресичан от малки поточета и като цяло е доста разкалян от скорошните дъждове. А пък аз наивно си оставих офроуд обувките в багажника на колата и сега пак ще издевателствам над гражданските ми кецове…
Сегиз-тогаз между шубраците край пътя се отварят пролуки като истински прозорчета към долината.
Още малко и се изкачвам на по-височко, където е по-открито и слънцето вече е изсушило влагата. И вече няма какво да скрива гледките…
Вече съм почти до язовира и за моя почуда забелязвам върволица от паркирали автомобили и дори бусове около черния път. Очаквал съм да се навърта някой и друг рибар, но това тук ми прилича на цял събор. И наистина е нещо като събор. Е, или поне е било – по-рано през деня. Раздигат се маси и столове от полянките наоколо, прибират се някакви знаци и ограждения. Днес е имало някакво велосипедно състезание или нещо подобно, което вече е във фаза „кой от къде е“. И тази седмица успях да се натреса в калабълъка…
Никой не ми обръща внимание. За мое щастие цялата тарапана е съсредоточена около близкия бряг на язовира, докато параклисът се намира на отсрещния и там очаквам да намеря уединението, което търся.
Скоро чувам само екзалтираното крякане на жабите.
Мъничкият язовир е разлят сред живописна падина, а затревените му брегове и рехави горички предлагат идеални условия за излет и бивак. Дори на мен, без да съм рибар, ми иде да хвърля една въдица и, без да съм въздържател – да си отворя една бира на брега.
Вече виждам моя параклис, но точно преди него се изправям пред ново неочаквано препятствие. Пълноводният язовир прелива през преливника и е залял пътя към параклиса.
Не предвиждах такива екстремности по време на днешната ми разходка, но няма как – ще се джапа, колкото и да не ми се ще да досъсипвам вече пострадалите ми кецове. Хлъзгаво е по бетоновия брод, но някак успявам да се докопам до другия край, без да се гмурна при жабоците.
Ето че стигнах, най-сетне…
ПАРАКЛИСЪТ:
“Ти си застъпница на тези, които са в неволя, и пристанище на тези, които са изложени на бури!“
Из житието на св. Петка, написано от св. Патриарх Евтимий
Точно така. Малкото бяло параклисче „Св. Петка“ действително се издига като някой пристан над водите на спокойното изкуствено езеро.
Прескачам ниската оградка с една крачка, а с другата съм вече вътре, където ме посрещат ликовете на светци, сред които преобладават тия на света Петка.
Вътре живеят лястовичета, но сега те са навън и аз отново съм сам с молитвата си.
Днес тя е за тези, които вече ги няма. Тази събота е Задушница, но точно тогава не планирам да отида при гробовете на моите близки. Ще се поклоня пред паметта им днес. Ала какво значи „памет“? Мислейки си за починалите мои предци осъзнавам, че почти нищичко не зная за тях. Какви ли са били те като хора, с техните собствени кипежи и идеали? Повечето от тях познавам само от спомените на мои близки, които са ги виждали живи. А ония, за които аз самият тая някакъв мой собствен спомен, придобиват все по-идеализирани и схематични черти, колкото повече време минава. Всичко, което остава от тях, е един статичен образ като снимка у моя ум. И тая снимка постепенно избледнява, тя губи ярките си цветове, докато накрая цветовете изчезват, а също и очертанията, и контурите… И накрая остава само едно бяло петно.
Толкова за паметта.
Паметта не е в главите ни, а в нашите действия сега и в онова, което оставяме след себе си. А това, за което можем да се погрижим поне по Задушница, е да измолим от Бог спасението на душите на тия хора, които вече са под земята.
Помени, Господи, като благ Твоите раби и каквото съгрешиха в живота прости,
защото никой не е безгрешен освен Ти, Който и на починалите можеш да дадеш покой.
Време е да си тръгвам. Крякането на жабите ще ме проглуши, но заради тях поне няма комари. Хващам друга пътека между скалите, така че да избегна повторното джапане по брода. Навред, дори между камъните, е нацъфтяла дъхава мащерка, която ми напомня за онези отдавнашни времена, когато баба ми, лека й пръст, ни взимаше двамата с брат ни и ние беряхме в полето букети от нея…
Сега трябва да се прибера обратно в селото, където ме чака колата. Крача замислен и уморен по широкото пусто шосе, а пред мен пробягват гущерчета и птички. Толкова е тихо. Само в далечината дочувам приглушени гръмове. Идва буря. Отново.
Малкото селско площадче вече съвсем е опустяло с изключение на една старица, която чака бурята на пейката пред все още отвореното магазинче.
„Момче, търсиш ли някого?“, пита ме тя. Търся ли някого?
Чака ме дълъг път обратно към София. Чакат ме и нови порои, които обаче някак ще успея да заобиколя с колата, за да видя най-червената дъга в живота ми…
И поредния приказен залез.
