Цел:
Параклис „Св. Троица“ и параклис „Св. Илия“ край с. Чуковезер.
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
15.07.2021 16:12 часа
По пътя:
Днес идва краят на малките ми четвъртъчни пътувания до околософийските параклиси.
Раздвоен съм. Една част от мен си вика „най-сетне!“, докато другата унива: „о, не! Какво ще правя сега в четвъртъците?“. Това раздвоение се отразява и върху днешната ми цел. Ще наруша традицията и днес ще посетя цели два параклиса. Това ще се случи в далечния див запад, чак край Драгоман, и ще бъде съпроводено с добра доза приключения и изпитания, както подобава на един заключителен епизод. Затова затегнете коланите и се пригответе да се понесете на крилете на вятъра.
Затегнахте ли ги? Прав ви път тогава. Аз пък се качвам на моя стар очукан сеат и поемам на запад. В колата ми е такава жега, че имам чувството, че воланът ще се разтопи досущ като часовниците на Салвадор Дали. За сметка на това е пълно мъртвило из софийските пътища и аз просто хвърча по тях. Горещият вятър от прозорците развява перчема ми и макар че не прави жегата по-поносима, носи едно усещане за свобода, което би изчезнало, ако ги затворя и просто си пусна климатика.
Пак се отправям по булевард „Европа“, както преди 12 седмици. Но този път тук няма задръстване. Колите са избягали от юлския зной на София, а нежното очарование на пролетта вече е далечен спомен. След малко вече се движа по магистралата, която, оказва се, е завършена чак до Драгоман. Хубава нова пуста магистрала. Удобна и скучна. Като животът, който живеем. Иде ми да включа круизконтрола, да опъна краката си на таблото и да дремна за 15-на минути, но за жалост старата ми бричка не разполага с такива екстри.
След около час достигам Драгоман, където движението от и за границата е отклонено по разнебитените улици. Минавам покрай ж.п. гарата и паркирам пред един супер в покрайнините на града, от където така и не намирам какво да си взема за хапване. От тук ще продължа пеша. Село Чуковезер, в землището на което се намират параклисите, е на един хвърлей от тук, а както е известно, предпочитам да откривам целите си на крак.
Само дето…
Само дето днес е четвъртък, а традицията напоследък повелява в четвъртък да вали. Днес прогнозата е за бури и градушки в крайните западни райони следобед. Хм… Да видим:
– днес следобед… – имаме съвпадение;
– крайни западни райони… – от Драгоман по-на запад здраве му кажи;
– бури и градушки… – засега слънцето продължава да пече, но е мъртвешки задух, а и вече се задават облаци, които не ми изглеждат особено безобидни. По-скоро ми приличат на предвестник на градоносен апокалипсис.
„Този път няма да ти се размине!“, нашепва ми злокобно един вътрешен гласец. Но предчувствието за надвиснала беда не може да ме извади извън релси.
В края на краищата, дошъл съм тук с мисия и съм готов да си понеса последствията за дързостта да се поклоня и днес пред Бога независимо от обстоятелствата. Дали и как ще бъда наказан за нея предстои да разбера. Но при всички положения мисля, че поотрасналите щъркелчета, живеещи на върха на електрическият стълб, посрещат жегите и бурите много по-равнодушно от мен.
Има какво да научим от тях.
Без много усилия напускам очертанията на града и започвам да се спускам надолу към Чуковезер покрай пустите хълмове. Зад гърба ми остава величествения контур на Чепънската плананина и не толкова величествените драгомански къщурки.
Посреща ме стадо овце, които бързат да се подслонят преди наближаващата буря. Отстъпвам им място в страни от пътя, а овчарят кой знае защо ми вика да не се боя. Добре, овчарю, няма да се боя.
По-нататък вече няма никого. Сегиз-тогаз ме задминава някой автомобил. Един дори спира до мен, предлагайки да ме качи и след като любезно отклонявам поканата, водачът му ме изглежда странно и неразбиращо. Сигурно не му се е случвало скоро да се разхожда като мен просто така.
Мисля си, докато крача самотен, за тая болна нетърпеливост да стигнем бързо там, за където сме тръгнали. И после да тръгнем някъде другаде, пак с настървено нетърпение… Магистрали, самолети, скоростен интернет… Искаме веднага да стигнем навсякъде и веднага да получим всичко. И сме слепи за всичко по пътя, разбира се.
А по пътя може да има какво ли не. В моя случай – книги. Да, някой е решил да прочисти семейната библиотека в канавката и сега там, в прахта, се въргалят някакви соц учебници и други книжки, които някога са служели да повдигат духа на комунистическата младеж.
Оглеждам се. Наоколо няма и помен нито от комунизма, нито от младежта. Спасявам в раницата си два броя на списание „Космос“ от началото на 80-те. За повече нямам място.
„В науката лесни пътища няма“… Чувате ли? Не се отнася само за науката, да ви кажа, макар че знам идеално, че гласът ми може да се чуе само в тази онлайн канавка… Ала какво да правя, пак ми стана тъжно, гледайки мечтите за звездите, за непознатото, за бъдещето, изхвърлени на бунището в същото това вече сбъднало се бъдеще.
По-нататък имам честта да ми стане още по-тъжно. Пътят ми минава през Ярловци, което си мислех, че е село или махала, но впоследствие се оказа, че се води квартал на Драгоман. Каквото и да е обаче, Ярловци е може би най-потискащото населено място, което съм виждал… Населено място ли казах? Грешка – може би по-подходящият термин за села като това е ненаселено място.
Превитият железобетонен стълб край пътя е най-подходящият символ на строшения гръбнак на това село / махала / квартал.
Всички къщи и сгради, край които минавам, са изоставени и рушащи се. Всички. Без изключение. А в тези, които все пак са обитавани, са се настанили цигани-номади. На съседния хълм самотно се извисява църквата, а край нея е струпано гробището, където изглежда са се преселили всички ярловчани. Училището или кметството отдавна е обрасло в гъста растителност като някакъв омагьосан замък от приказките.
А от чешмата пред него вече няма кой да пие вода, но има кой да изхвърля боклуци.
Виж, съседното село Чуковезер съвсем не е толкова тъжна гледка. Хората още са си тук, наглеждат си имотите и разни други неща. Като кончета например.
Пак се улисах… Не съм споменавал метеорологичната обстановка от цели няколко абзаца, а пък тя започна да придобива валежен характер. Усещам първите капки на дъжда и май няма да е зле да потърся подслон. Засега вали едва-едва и аз вървя по пътя си с идеята да се скрия на някое подходящо място. Само че такова няма. В Чуковезер за беда просто не се намират изоставени къщи или пък поне някакви стрехи или навеси.
Дори сградата на кметството е супер неподходяща за закъсали в дъжда странници като мен.
Прекосявам почти цялото село в търсене на подходящо скривалище, пък то взема, че спира да вали. Повод за радост. Дори дворните кучета не ме лаят, а ми махат с опашка.
Полека-лека и съм се изкачил на хълма над Чуковезер. От тук селото ми прилича на някое затънтено ранчо в прерията на Дивия запад.
На още по на запад слънцето се опитва да пробива облаците…
А на изток небето си е все тъй синьо…
Изкушавам се да си мисля, че големият дъжд е паднал някъде в съседство. И съм на път да взема съдбоносно решение. До първата ми цел – старата черквица „Св. Илия“ – имам кратък преход през полето и би трябвало да я стигна до 20-на минути. Струва ми се, че шансът да ме хване някакъв дъжд през това време е малък, а ако времето пак започне да се разваля бих могъл да се скрия там в параклиса. Тъй че ходом марш и напред през полето!
От всички слънчогледи тук само един-единствен е вече „прогледнал“. Ала все някой трябва да е първи, нали?
Мд-а-а… Да си първи е въпрос на престиж, но и въпрос на риск. Да си първи… Опс, какво беше това? Гръмотевица? Още една? Лошо. Бурята днес със сигурност няма да ми се размине толкова лесно, колкото си мислех. Ускорявам крачката си, доколкото мога. От югозапад видимо наближава черен облак и нещо ми подсказва, че до 15-на минути тука ще е потоп. Добре ще е до тогава да съм издирил първия параклис.
Според картите той се намира нейде сред една малка горичка от другата страна на шосето Драгоман – Габер. Аз съм на 200 – 300 метра от предполагаемото място и не виждам нищо. Нито сграда, нито пътека, само шубраци. И таз добра! Голям майтап ще е, ако информацията ми за местонахождението на този параклис е погрешна. План „Б“ за укритие нямам, черният облак ме преследва по петите, а зад гърба ми вече падат мълнии една след друга, като че Перун се е настанил на близкия хълм.
Пресичам шосето, чийто асфалт, между другото, е изронен целия за ремонт и въпреки това по него върви някакъв доста интензивен трафик, неочаквано за селски път. Дали не са отбили част от движението за София от тук? Все едно, пред мен има много по-важна загадка за разгадаване.
Къде е параклисът?
Не мога да си позволя да се лутам, издирвайки път към него. Поемам с маршова крачка по права линия през една житна нива към предполагаемото му място. Дано да няма свидетели на този позорен рейд. Добирам се някак до горичката и, о, чудо, забелязвам следи от човешка дейност – окосена ливада, пътека. А сред дърветата – бялата постройка на един стар параклис. Той е точно тук, където трябва да бъде.
Първият параклис:
Нямам и минута за губене. Бурята почти ме е застигнала. Около мен святка и трещи, а въздухът е мъртвешки застинал. Както преди, сещате се – буря. Втурвам се към вратата, натискам дръжката и…
О…
Нe.
Заключен.
Параклисът е заключен.
Точно сега ли намерих да попадна на заключен параклис!
Ами сега?
Трябва спешно да измисля нещо. Вятърът се усилва и разклаща клоните. Мълниите падат все по-близо. Свалям всичко метално от мен, телефони и колан и го напъхвам в раницата. А пък раницата я скривам под един битумен лист, който някой е оставил до параклиса. Дано поне тя остане суха. Ами аз? Излишно е да споменaвам, че така и не си купих дъждобран след оная моя отдавнашна разходка в Люлин планина. Оглеждам се отчаян. Под стрехата ще подгизна като мокро коте, няма две мнения. Единственият ми шанс са двете големи дървени маси около параклиса. Не ми допада идеята да се завря като мишка отдолу, но нищо друго не ми хрумва. Друго ме безпокои повече, а именно че дървото до едната маса е изсъхнало и ми изглежда обгорено, сякаш преди е било удряно от мълния. Казват, че мълния не удряла втори път на едно и също място, но аз преглъщам на сухо и отивам да се свра под другата маса.
Клякам под дървения плот и вече не ми остава нищо друго освен да чакам. Часът е 7. Известно време просто духа яко, разкапва се лекичко и после спира. Започвам да си мисля, че ще ми се размине така безобидно.
Наивни глупости.
След още няколко минути адът се отприщва от небесата. Чувствам се като на тропически остров насред ураган. Около мен дърветата се превиват под канонада от гръмотевици, падат клонки, земята побелява от ледените топки на градушката, които яростно трещат по малкото ми дървено покривче. Едно уплашено мишле изскача от дупката си до масата и замалко да се сгуши до мен. Целият този кошмар продължава почти половин час. Бурята ту стихва, ту се усилва. Няма да крия – на това място, под масата до параклиса, изпращам към Бог своите най-горещи, макар и доста недодялани, молитви, в сравнение с всичките ми параклисови визити досега. Просто искам Бог да се смили над мен и да ме остави да се прибера жив и здрав. От опит знам, че тия молитви са най-искрени.
А пък белият заключен параклис пред мен понася стоически всички изпитания на бурята. И няма как да е иначе – все пак той носи името на свети Илия, който според народните предания командва бурите и гръмотевиците.
Позволете ми да изоставя за момент наситената със съспенс сцена на метеорологична екшън-драма и да ви обърна внимание на иронията в случая. Ироничното е, че тъкмо този своеобразен гръмовержец в народната памет – пророк Илия – е един от най-яростните дохристиянски изобличители на езическите представи като тази. Има един интересен (поне за мен) момент от житието на този забележителен човек. Когато, прокуден от евреите, той отишъл в изгнание, Господ го попитал: „Защо си тук, Илия?“ и му заповядал да изкачи планината Хорив, където щял да му се яви. Щом пророк Илия отишъл там, той бил посрещнат от ужасна буря и земетръс. Но Бог не бил в тях. Свети Илия го почувствал чак в повея на тихия ветрец, който дошъл накрая.
„Защо съм тук?“, питах се и аз по време на всичките тези дванайсет четвъртъка, в които изпълзявах от черупката си и после се връщах обратно в нея. Не мога да кажа, че намерих някакъв ясен отговор на този въпрос. Не и такъв, който да може да описан с няколко думи на белия електронен лист пред мен. А пък и не мисля, че ми трябва такъв отговор.
Сега просто ми остава да дочакам тихия полъх на ветреца след бурята. Когато най-сетне тя си отива, излизам от скривалището си и се изправям на вкочанените си крака. Леко влажен съм целия, но се усмихвам и се прекръствам пред заключената врата. Параклисът си стои все тъй невъзмутим, както винаги.
Той е издигнат върху основите на стара черква, а двете каменни колони отпред са единственият свидетел на ония отдавнашни времена, когато тук е имало светилище, манастир или кой знае какво.
Разбира се, тук е и задължителният оброчен кръст.
И моята спасителна маса.
Но стига съм се мотал тука. Следващата ми цел – другият параклис – се намира на около 500 метра от тук от другата страна на шосето.
Само дето, неизминал и 200 метра, ме посреща нов дъждовен облак (или пък старият е решил да се върне обратно).
Сега съм в една гола ожъната нива и отново съм изправен пред угрозата да стана на мокър гъз (с извинение). Няма да успея да се добера до втория параклис, без да подгизна до кости. Да се върна ли обратно под масата?
Изведнъж пред мен забелязвам спасителна, но и страшно безславна алтернатива.
Ъ-ъ-ъ, не знам как да го кажа, затова ще кажа направо.
Насред нивите до един черен път пред мен има няколко кабинки на химически кенефи. Точно така – химически кенефи. Междувременно новата порция порой, който се сипе по мен, не ми оставя място за колебание (и достойнство). И тъй, аз хуквам към кабинките в лек тръс. За първи път ми се случва да бягам до тоалетната, без да имам физиологична нужда. Отварям вратичката на една от тях и нахлувам вътре. Не е толкова зле, колкото очаквах. Но е точно толкова нелепо. Слава Богу, този път пороят е по-краткотраен и след няколко минути напускам клозетното скривалище.
Чак сега забелязвам, че някои от кабинките са повалени на земята.
Омърлушен се отправям към изораното шосе. Вторият параклис е ей там, отсреща, на един хвърлей. Но ми се струва така далечен. Почти се отказвам да го посетя. Струва ми се някаква лудост в тази ситуация.
Вървейки по калното шосе, достигам един фургон, който явно се ползва от ремонтната бригада. Отвътре изскача един мъж и ме изглежда с преголямо любопитство, като че имам две глави и три ръце.
– Ама че буря, а? – подвиква ми той.
– Страшна… – усмихвам се аз.
– Ама ти къде успя да се скриеш? – не може да ми се начуди мъжът – Гледам те – сух си!
Пропускам детайлите около параклисовата си мисия, за да не ми връчи усмирителна риза, и свенливо посочвам кабинките.
– Имал си късмет, значи… Вятърът ги изпонатръшка като кибритени кутийки!
– Късметлия съм си аз, друже. Хубава вечер!
В края на краищата решавам да се отбия и до втория параклис, макар че вече минава осем и скоро ще се стъмни, а може би и ще завали отново. Полският път вече е нетърпимо кален. Пак не ми мърда чистенето на обувките…
А водата, която се е изляла преди малко е толкова много, че навръх хълма се е образувало цяло локвено езеро.
Малкият параклис вече наистина е на една ръка до мен.
вторият параклис:
Параклисът „Света Троица“ край Чуковезер и Драгоман прилича на малка кукленска къща-играчка, която някой е поставил насред драгоманските възвишения. Пейзажът е поразителен на всички страни. Не случайно избрах това място за финал на поклоненията си. Идеята ми беше да седна на пейките до параклиса и просто да съзерцавам този простор, докато слънцето се изгуби зад хълмовете на запад. Само че вместо това, то се скри зад облаците.
Отправям се към вратата.
Алелуя! Този параклис не е заключен! Обаче… По обувките си съм навлякъл цялата драгоманска кал, логичното следствие от което е, че съм накалял плочките пред входа. Станалото-станало, но е абсурд да вляза така вътре. Събувам се, както си му е реда в една друга религия, и най-сетне пристъпвам вътре.
Вътре е също толкова спретнато, колкото и навън. Не знам как да го обясня. Има места, които, без да притежават нещо кой знае колко специално, неуловимо те предразполагат и грабват сърцето ти. Има и такива, които също така без някаква видима причина те отблъскват. Като с хората – някои ти стават симпатични от пръв поглед, други – не.
Пристъпвайки бос в малкото помещение, изпитвам странното усещане, че си влизам у дома. Всяка умора остава навън, всеки страх от буреносното време отстъпва място пред спокойствието, че вече съм на сигурно място и никакво зло не може да ме намери тук.
Заставам пред няколкото изящни икони наредени по олтара и запалвам една свещичка пред тях.
И сякаш това е някоя от ония вълшебни клечки на Малката кибритопродавачка, на мен ми се струва, че пламъкът на тази свещичка грее като слънце сред вечерния сумрак, който е почнал вече да се спуска. Присядам кротко на пода и просто съзерцавам как тази светлина се разлива наоколо.
Благодаря на Бог, че ми позволи да дойда тук. Че имам възможност да оставя последния си молитвеник на чисто и светло място като това. Той е леко влажен и поомачкан като мен самия. Но все още може да свърши работа някому.
Посочи ми, Господи, пътя, по който да вървя, защото към Тебе възнасям душата си.
Избави ме, Господи, от моите врагове: към Тебе прибягвам.
Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог.
Твоят благ дух да ме води в земята на правдата.
Изправям се, оглеждам се за последно и обувам обувките си. Внимателно затварям вратата зад себе си, а горе, по притъмнялото небе, облаците препускат със страшна скорост.
Питам се кой ли е направил това чудесно параклисче. И защо точно на това място? На първия въпрос може би никога няма да намеря отговор, но вторият получава отговора си веднага.
Край параклиса е поставен поредния стар оброчен кръст. Забелязват се и следи от стар градеж. Мястото, на което е построен сегашния параклис, не е случайно.
Има ли изобщо случайни места? Представяте ли си историята, която пази в себе си всяко едно кътче? Хилядите отминали години, които никой не си спомня? Струва ми се, че наоколо изобилства от такива места, криещи остатъците от древна история. Да вземем например могъщият силует на Чепънската планина, надвиснала над Драгоман като някакъв Салев до Женева. На живописния й връх също има параклис, построен току до древно тракийско светилище. Единствената причина да не се опитам да завърша пътешествията си точно там е, че вече съм посещавал това място. Ала сега, като гледам как облаците, сред които се стрелкат мълнии, обгръщат голият рид на планината, и като си представя що за чудо е била бурята навръх Чепън, мога единствено да преглътна боязливо. Добре, че не се качих днеска там!
А бурята, между другото, все още се скита наоколо. Откъм запад идва нова порция светкавици.
Въпреки това, докато крача по разкаляния селски път, изпитвам някаква необоснована увереност, че ще измина оставащият ми километър до колата без повече премеждия. И този път се оказвам прав. По пътя си не срещам нищо по-необикновено от поредния самотен слънчоглед. Между другото – накъде гледат слънчогледите нощем?
Навлизам в потискащо тъмния и стихнал Драгоман леко унил. Чак след малко осъзнавам, че всъщност в града няма ток. А съм унил, защото, излизайки от параклиса, установих, че ми ги няма слънчевите очила, които сюрреалистично разнасях със себе си из бурята. Сигурно са изпаднали при моя тръс към тоалетните. Е, това да му е! Не трябва да се ядосваме за глупости. Като щъркеловото семейство, което не изглежда да е особено смутено от изсипалата се буря.
Намирам колата си непокътната на мястото, на което я оставих преди, струва ми се, цяла вечност. Разминала й се е градушката. И този път. Сядам зад волана с въздишка на дълбоко облекчение. Обаче изследователският ми устрем все още не е угаснал. Решил съм да се прибера не по магистралата, а да мина през селата на юг от Драгоман. Нощен излет с колата в дивата западна пустош сред бури и порои… Какво ли може да се обърка?
Излизам от угасения град и поемам на юг по същото изорано шосе, по което преди малко скитах пеш немил-недраг. Изкушавам се да се отбия при тоалетните кабинки, за да потърся очилата си наоколо. Само че пак вали и наоколо падат мълнии. Нищо. Газ по черния път към кабинките – колата ми се пързаля като шейната на Дядо Коледа по мократа трева и кал. Оставям фаровете да светят и изскачам навън. Навред треви и кал. И тоалетни. Какво си въобразявам изобщо? Няма шанс, няма… Охо! Какво е това?
Очилата ми седят на видно място и ме чакат да си ги прибера. Ето ме и мен, очила! След няколко седмици тези очила ще топнат в едно рилско поточе и отново по чудо ще бъдат издирени в бурната вода. Късметлийски очила…
E, вече наистина не ми остава нищо друго освен да се прибера. Нощта отдавна е паднала. Паднали са и множество клони по пътя към село Габер, който, между другото, е отвратителен. Целият второкласен път до Алдомировци е в ремонт. Асфалтирани участъци се редуват с разорани и разкопани, които поставят на изпитание в тъмното шофьорските ми умения. Преминавам самотен през няколко пусти села. Като изключа две копулиращи кучета, не виждам друга жива душа за тия 15-на километра. Пътят се вие между загадъчни каньони, тъмни гори и изоставени постройки, докато в небето продължават да святкат мълнии, а от асфалта (където го има) се стелят мистични изпарения. През деня може би ми било интересно да мина от тук, но сега просто се чувствам сякаш съм влязъл в декора на „Туин Пийкс“. Открийте разликите, ако намирате такива!
Кадър от пътя някъде около Драготинци:
Кадър от „Туин Пийкс“:
Някъде към десет – десет и нещо тази дива пустош е вече далеч зад гърба ми и аз се изправям пред добре познатата ми панелена джунгла на ж.к. Люлин, където ме очакват леглото ми и неколцина хлебарки.
Тук май не е капнала и капка дъжд.