Цел:
Параклис „Св. ап. Петър и Павел“ край с. Дивотино.
Начална точка:
гр. Перник, над автогарата.
Час на потегляне:
14:50 ч. 06.05.2021
По пътя:
Днес е Гергьовден и баща ми има имен ден. Да си жив и здрав, татко, още дълги години! Та поради тази причина и поради факта, че днес е почивен ден, не съм на работния си пост, както е обичайно за четвъртъците ми. Вместо това пирувам у дома в родния град (да, от Перник съм, но не карам голф, а сеат).
По принцип това би попречило на идеята ми да обикалям параклиси около София през четвъртъците, но тъй като родният ми град е Перник, а Перник е около София (или София – около Перник, въпрос на гледна точка), проблем всъщност няма. Просто си избирам един от многото параклиси между София и Перник. И за допълнителен фън даже решавам да се поглезя, като стигна до там със старото ми колело (по-старо дори от колата ми!).
Доколкото ми е известно, то е под 4 тона и със сигурност не вдига над 30 км/ч.
Яхнал своя механичен Росинант, преминавам тържествено през центъра на града, където подозирам, че се изсипало всичко живо, което не е преяло на обяд. Площадът е шарен, слънчев и красив. Но Перник, както и повечето други неща, има две лица. И докато едното от тях поне на пръв поглед е светло и добро, другото е… такова, каквото е.
Ще ви занимая малко с това друго лице на Перник. Предварително се извинявам, за което.
И тъй, да започнем от тук, че този град е създаден от въглища. Създаден е с пот, създаден е с мускули и кирки, защото въглищата не се берат по дърветата.
Но това е минало. Перничани вече не сме такива.
Днес вече някой ни е откраднал кирката, а друг някой пък ни е отрязал лявата ръка. Няма проблем, тя вече не ни трябва толкова, пък и нека сме доволни, че поне дясната ни е оставил.
За сметка на това ни е връчена чудна пазарска торба, която да пълним и да носим в едната ни останала ръка вместо кирка. Обичаме торбата. Направили сме й паметник, който се извисява високо над всичко и особено над въглищата, дълбоко в земята.
Минах покрай болницата. Сега съм се запътил към градските гробища. Не ме гледайте с отвращение. Просто това ми е единственият маршрут до село Дивотино, където се намира параклиса, който съм си заплюл за днес. Но преди да стигна до гробищата, както си му е редът, трябва да мина през погребално бюро. Погребалните бюра и заложните къщи са сред най-успешните бизнеси в Перник в последно време. По-принцип те нямат нужда от реклама, но какъв по-успешен билборд за погребално бюро от голям изсъхнал бор?
В случай, че се чудите – Сартана е името на гробар от италиански спагети уестърн. Вътре един чичко, кротко рови в телефона си. А можеше да чете книга. Но в Перник напоследък четенето на книги не е на мода. Което обаче не означава, че не се четат други работи.
Подминавам разклона за гробището. Не знам как е във вашия град, но в моя около гробищния парк е пълно със складове за вторични суровини, скрап и обикновени купчини с боклуци , между които прехвъркват черни врани. Вещи и хора, които вероятно някога са били от полза, приключват жизнения си път на едно място.
Има ли път след гробището, как мислите? Ще ви кажа – има. И той в крайна сметка отива до Храма (поне в моя случай). Наклонът става по-стръмен и почвам да изпитвам известно напрежение, докато въртя педалите. Потя се под слънцето, но за жалост не мога да се изкъпя никъде.
Сигурно и сядането е забранено?
Вече напускам очертанията на града и съответно спирам да ви показвам „другото“ му лице. Както виждате, то не изглежда добре, озъбено е и мирише гадно. Сигурно се питате защо ви занимавам на днешния хубав ден с такива грозни работи.
Не, не ме обхванало черногледство. Напомням – днешният ден е и ден на храбростта. А да си храбър означава да се бориш срещу онова, което не е наред. Онова, което е зло. За тази цел трябва най-напред да разграничиш злото, да го посочиш с пръст – „ей, зло, виждам те!“ Без тази първа крачка, колкото и отблъскваща да е тя, няма никаква храброст. Няма и добро.
6-ти май е ден на храбростта, не защото свети Георги е убил змея – това е по-скоро символна притча. А защото е имал храбростта да излезе пред царя, който ненавижда християните. Да заложи бляскавата си кариера, името си и имуществото си и да каже – „Царю, ти не си прав. Аз вярвам. Повярвай и ти“. И да плати с главата си.
Къде е победата тук, как мислите? Та нали прозвището на свети Георги е победоносец, а победителите не ги убиват. Сещам за един очерк на Йордан Йовков – „Те победиха“. В него той описва една въздействаща скулптура на селянин и вол, изпратени на фронта на Първата световна война. Двама работници на полето и другари по съдба са изтръгнати от дома и нивата, за да водят война. Война, която губим. И все пак – те победиха. Помислете. И правете така, че да затвърдите победата им.
А аз вече съм в Дивотино. Дивотино е голямо и дълго село и параклисът се намира в срещуположния му край. Ходил съм до тук с колелото сигурно сто пъти, но никога до параклиса. Още доста път ме чака, а вече ме мъчи жажда. Но чешмички покрай пътя няма. Такава намирам едва в центъра на селото, където има много симпатично паркче с нови-новенички катерушки за децата. Само деца да има.
Така е по-добре. А освен това вече виждам и параклиса посред хълма над селото, както и издигащият се до него бял кръст. До там има-няма още 15-на минути, заключавам оптимистично аз.
Продължавам до края на улицата и свървам в ляво по стръмен и чакълест път. Тук вече се налага да бутам колелото нагоре. Почти веднага в дясно – що да видят очите ми? Пак гробище! Но селското гробище изглежда много по-уютно и спретнато от пернишкото. И освен това гледката оттам е един път.
Далеч зад мен се големеят заснежените върхове на Рила, надвиснали като стражи на хоризонта. Някъде там долу е и град Перник.
Още малко нагоре и пътят най-сетне ме отвежда при параклиса
Параклисът:
Параклисът всъщност е твърде голям за параклис и по-скоро е нещо като малка църквичка.
Постройката му изглежда да е някъде от 19-ти век, но за разлика от повечето селски параклиси от онова време, този е реновиран и добре поддържан. Изобщо цялото място изглежда чудесно – с пейки, беседки, една супер мощна чешма, че даже и нещо, на което пише „камбанария“, но без камбана вътре.
За съжаление параклисът е заключен с катинар, така че няма как да вляза вътре. Не съм изненадан. Всъщност очаквам повечето параклиси, които ще посетя идните четвъртъци, да са точно като този – заключени. Но това не означава, че тук няма къде да се отправя мислите си към Бог.
Има къде да оставя молитвеника, който съм донесъл.
Боже, Ти си Бог мой, Тебе търся от ранни зори;
за Тебе жадува душата ми, за Тебе чезне плътта ми в земя пуста, изсъхнала и безводна,
за да видя Твоята сила и Твоята слава, както Те видях в светилището:
защото Твоята милост е по-добра от живота.
„Не кради“ и „пазете чистота“ са посланията на хората, които поддържат този параклис. Не е много, но като се замисля над онова, което видях по пътя за насам, не е и малко. А дали усилието си струва, нека всеки прецени сам за себе си.
От параклиса още малко нагоре и можете да изкачите местния люлински връх Чучул, на който има още по-голям кръст. Аз лично нямам желание за подобен подвиг и полека се спускам от селото.
За пореден път се изправям пред дилемата по кой път да поема.
Надявам се да направя правилния избор.