Събота вечер, някъде към девет, около средата на февруари. Или с други думи горе-долу година след като ми хрумна идеята за околософийската параклисова обиколка. Пак съм там където бях – телом, а струва ми се – и духом.
Защо ми беше това?
Имам предвид посещенията на тези затънтени параклиси и 12-те молитвеника, които оставих във всеки един от тях. Имам предвид фанатично педантичната точност, с която осъществих тези посещения и не по-малко тегавите ми усилия по фотографско-словесните им описания.
Защо ми беше това?
Зададох си този въпрос в изминалата година около сто пъти. Но винаги с усмивка, която не търси и не очаква отговор. Задавам го и сега, но само и единствено заради теб, читателю. Ти също няма да намериш отговорът тук, върху черните думи по белите електронни листа или пък на пикселизираните изображения на Неща, които бяха. Истинският отговор е там – във всеки един от тези параклиси, по пътя към тях, а и наобратно. Ако искаш можеш да го потърсиш по тия места, а пък аз най-отговорно ти казвам, че търсенето ти със сигурност няма да бъде напразно.
Поне моето не беше. Сдобих със спомени и то такива като на дете. За да направя максимално точни описания на местата, които посетих, пишех конкретния си пътепис в седмицата след самото посещение на дадения параклис (което беше и най-трудната част за мен от цялата мисия) и чак много по-късно реших да ги публикувам полека-лека в този блог. Оказа се, че тази предпазливост е била излишна, защото дори след дълги месеци спомените са живи у мен все едно, че вчера съм бил във всеки един от параклисите. Странна работа…
И приятна. Покрай тая ми ежеседмична отдаденост някак се наби в очите ми бавният, почти неуловим ритъм на неумолимо постоянната промяна в света около нас. От края на април до средата на юли природата разцъфна, възтържествува и пое към своя есенен заник.
През това време около мен се променяха и кипяха и много други неща, но в своята същност те си оставаха все същите.
Нещо като самите параклиси. Те се оказаха толкова различни един от друг. Стари и нови. Скромни и кичозни. Поддържани и рушащи се. Заключени и отворени. Няма да крия – някои ми се понравиха повече от други. Но всеки един от тях беше белязан от общ духовен печат. Всеки от тях беше такъв, какъвто трябваше да бъде. Щастлив съм, че ги посетих. И благодарен на Бог, че ми показа пътя към тях.
