Цел:
Параклис „Възнесение Господне“ в мест. Спасова могила край с. Голема Раковица
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
10.06.2021 16:08 часа
По пътя:
Мисля, че не съм го споменавал досега. Параклисите, които посещавам в четвъртък, не съм ги подбирал предварително. Имам само бегли изисквания къде трябва да се намират, а конкретната локация си избирам ден-два преди да я посетя. Седмица за седмица. Но параклисът на Спасова могила е изключение от правилото. Решил съм да го посетя още от самото начало на тези четвъртъчни пътувания. Това е една от най-важните сред 12-те точки, които искам да видя.
Този параклис – „Възнесение Господне“ (или просто „Св. Спас“, както е известен по народному, макар че няма никакъв такъв светия Спас) ми е особено интересен. От една страна той е слабо известен и някак встрани от популярните маршрути, от друга – говорим за място с дълга история, чийто следи си остават неподправени до ден-днешен. Място с дух, обезсмъртено от талантливото перо на Елин Пелин в едноименния разказ „Спасова могила“.
А и днешният ден ми носи още един повод да посетя точно това място. Спасовден е – денят, в който възкръсналият Исус се e явил за последен път на учениците си и след това се възнесъл на небето пред очите на всички. Изобщо не съм го планирал това, но ето че отивам при параклиса на Спасова могила точно на храмовия му празник като в разказа на Елин Пелин. Щастливо съвпадение, или както казват по-старите хора – Божа работа.
До параклиса имам 50-на километра, така че нямам много време за губене. Но не ми се бърза. Маршрутът е непознат за мен и ми носи вълнуващи гледки, които изкушават съзерцателната ми натура. Ще ми се да зяпам през страничния прозорец, вместо в сивата асфалтова ивица пред мен. Защото през юни полските пейзажи са най-живописни, а маковете доставят истинска наслада за окото.
Не знам кой градинар се грижи за тях, но бих искал да науча номера му…
Изпитвам непреодолимо желание да карам с 40 по тия китни междуселски пътища, но останалите участници в движението, прииждащи зад мен със 100, едва ли биха се зарадвали от тази ми идея.
Докато се помайвам, и ето я табелката на село Мусачево. Не знам дали знаете, но малко зад нея вдясно, според злокобни суеверия, има една къща, която е обитавана от духове. Духовете обаче май са си стегнали куфарите, защото към днешна дата някой вече е санирал тази къща със стиропор, боядисал я е в нежно жълто и я е опасал с висок дувар, нехаейки за зловещия й някогашен ореол.
Сега за зловещия ореол можем да разчитаме само на фотошоп:
Няма що, паранормалното е хванало пътя, отстъпвайки пред нормалното… А моят път отива към Елин Пелин, където има почти толкова кръгови, колкото и в Перник. Тоест две. Сетне – Лесново, Доганово, Огняново… Селцата стават все по-малки, пътят – все по-пуст, а щъркелите – все повече.
Чувал съм, че тука е един от районите с най-много щъркели в България. Но чак сега се убеждавам, откривайки на почти всеки уличен стълб големите гнезда, от които надничат по няколко любопитни главички на щърклета, пазени от невъзмутимия си родител. Предполагам, че броят на щъркелчетата отдавна е надминал броя на дечицата в тези села.
Пътят напуска селата и се увива около голямата локва на язовир Огняново. В далечината виждам върволица от кемпери и каравани. Явно мястото е популярно в тия среди.
Решил съм да оставя колата в село Голема Раковица, което се намира на няколко километра нагоре по хълмовете след язовира. Това е едната отправна точка за атакуване на параклиса. Другата е в село Байлово, откъдето разстоянието до могилата е горе-долу същото.
Паркирам баш на селския мегдан пред местния хоремаг. Тутакси някои мои подозрения, които съм имал при тръгването ми днес, започват да се оправдават. Наоколо има доста коли, между които припряно шетат хора – от деца до старци – и разнасят буркани с курбан. Други хора обикалят на групички, разпитват нещо по-възрастните големораковчани и щракат с телефоните си местните забележителности, досущ като мен. С две думи – днес в важен селски празник, привлякъл мнозина пришълци, а параклисът „Св. Спас“ очевидно има ключово значение за него. Така че ще трябва да се подготвя за навалица на могилата и по пътя към нея, колкото и да не ми допада това.
Едва направил няколко крачки, осъзнавам и още един проблем. Сателитният изглед в картата на телефона ми не бачка, макар че сякаш има 4G в района. А до могилата има 1-2 километра лабиринт от кърски пътища и пътеки, които сега ще трябва да налучквам на сляпо, защото навигацията вече ми е безполезна.
Ами тогава… Напред към неизвестността.
Хващам първата пряка на главния път, която ми се струва, че води към параклиса. По нея няма жива душа, което навежда на мисълта, че май не съм улучил. Нищо, викам си аз, щом има път – все нанякъде води. А накъде да води освен към параклиса. Може би не е най-прекия, но нищо. Ще повървя.
В началото около мен все още има къщи. Старомодни къщи с големи дворове, обичайно обградени с високи дувари и впечатляващи порти, в някои случаи непипнати поне от столетие.
Изобщо, както ще се убедя и по-късно, село Голема Раковица не е прокудило духа на старото време и той все още си стои там без грам натруфеност и музейна помпозност. Интригуващо село, което си струва да се види и обиколи на спокойствие. Виждал съм и други подобни места. Те все още носят някак гордо позахабените следи за отдавна отминали добри времена, когато в тях е вряло и кипяло. А днес се спъваш в бурените по уличките, докато наоколо природата полека си завоюва обратно своето. Малко е тъжно, но пък същевременно е интересно…
– Ей, момче! Къде си тръгнáл!? Ще изплашиш козите!!!
Озъртам се учуден. Един дядка се е подпрял до оградата си и ме гледа подозрително. Малко по-напред пътят се раздвоява и от по-горния иде насам тайфа от 5-6 кози.
– Ми на разходка… – отвръщам виновен аз.
– А-а-а, няма проблем… – сменя плочата дядото. – Можеш да си минеш и отгоре, можеш и отдоле… – демократично заключава той, като не оставя и грам съмнение в коя посока предпочита да поема.
Аз също нямам особено желание да се блъскам сред козите, тъй че тръгвам по другия път, където вместо козите подплашвам една котка.
Нататък обаче пътят постепенно се губи във високата трева. Добре че наскоро по него е газил някакъв автомобил, така че сега имам привилегията да стъпвам по утъпканата трева в коловозите. Скоро става ясно, че леко се отклонявам на запад от целта си. Но вече няма връщане назад. Пък и колкото и да обикалям, все някога ще стигна, казвам си оптимистично. Няма как да се объркам тъй като Спасова могила е най-високия хълм в района, а отгоре освен параклиса има и мачта с радиопредавателни антени, която се вижда отвсякъде. Можете ли да я забележите?
Според евангелието на Възнесение Господне Исус е повел учениците си към Елеонската планина край Йерусалим, която всъщност не е никаква планина, ами хълм, не по-висок от могилата, накъдето вървя. В древността този хълм е бил покрит с градини от маслинови насаждения, от които в наши дни са останали само няколко престарели дървета.
Но пък днес аз наистина имам чувството, че вървя сред градина.
„Слънцето вече захожда. Наоколо из миризливите ливади, из зелените нивя, из храсталаците и тъмните кории, които се простират надалеч, тайнствено и с въздържано дихание дебне нощта.“
Всичко си е същото тук, откакто Елин Пелин е написал тия редове. И колкото по-нагоре вървя толкова по-просторни картини се разкриват пред очите ми.
Вече ходя сред зелени ниви с прецъфтяла рапица. Само преди 2-3 седмици тука е било толкова жълто, колкото само Ван Гог може да покаже. Поотклонил съм се, наистина, но съм щастлив че мога да походя.
— Дядо, искам да походя.
— Слабичко си, момченцето ми, ще се умориш.
— Искам да походя, бе дядо — настоя плачливо Монката
Вие също – бъдете щастливи, че можете да походите. А светът наоколо е чуден и красив, точно както го е видял някога Елин Пелин през очите на Монката. И тогава, и днес прехвърчат лековати птички между храсталаците. И тогава и днес във въздуха се чува само жуженето на бръмбари, а пеперудки се гонят между цветята.
Вече виждам ясно Спасова могила пред мен.
Разказът на Елин Пелин се основава на истински обичай. Не зная доколко той се е съхранил някъде в наши дни, но едно време в нощта срещу Спасовден болните лягали да пренощуват в полята, защото се считало, че през нощта те ще получат изцеление. До главата им поставяли паница с вода – ако на сутринта вътре имало зелено листо или цвят, предстояло изцеление. Ако имало изсъхнала шумка – смъртта била близо. Сетне болният трябвало да напусне мястото преди изгрев слънце.
Днес ситуацията е по-различна. От хълма дочувам форсирани двигатели на автомобили, а сегиз-тогаз вятърът донася до мен радостни възгласи и подвиквания.
„Тук-там горяха огньове и около тях се чуваха откъслечни разговори или продължителни, дълбоки и болезнени охкания, от които настръхваше косата на малкия Монка. Някъде в тъмнината простена немощен глас:
— Мамо, майко, повдигни ме, майчице! Умирам.“
Стоновете на болните и ликуванията на здравите. И един параклис, който е ням свидетел и на двете…
Заобикалям могилата и започвам да я катеря откъм малката борова горичка на запад. Там, сред борчетата ме спохожда неочаквана изненада.
Истинска къщичка сред дърветата!
Още стотина метра нагоре и се изкачвам на върха на Спасова могила. На една полянка до основния път, по който после ще се прибера обратно, са наспирали няколко коли, тракторчета и дори каручка с конче, а сред тях някакви чичаци кротко жулят ракии и се препират. Встрани от празненството самотно се извисява белият параклис.
параклисът:
Най-напред се прекланям пред оброчния кръст, който седи на това място кой знае от кога (според някои – чак от 10-ти век).
Параклисът е точно до него, под вековния дъб, който фигурира и в разказа „Спасова могила“. На стената му все още си стои и онова „малко прозорче на параклиса като светло око…“.
Тук сякаш нищо не се е променило за последните сто години и ако случайно се повозите с машина на времето до 1920 г. (а защо не и 1820 г.), единствената разлика в пейзажа, която ще откриете, вероятно ще бъде липсата на антенната мачта.
Челният вход на параклиса отново е заключен, но вече си знам урока от миналия път – вратичката, която ми трябва, е отстрани.
Обсипана със селски китки и носеща издълбаните инициали на нечии пра-пра-дядовци и баби…. Можете ли да си представите по-затрогваща врата?
Вътре обстановката е скромна и донейде сиромашка, каквато навярно винаги си е била.
Иконостас от шперплат и мушами вместо завеси. Няколко поизбелели иконки в нишите на двете мънички прозорчета.
Горе-долу това е всичко в параклиса. Покривът е подновяван наскоро и само гредите изглеждат автентично. Стените отвътре са варосани, така както са и отвън, а белотата е скрила почти всички стенописи, които може би някога са били изписани вътре. Запазил се е единствено бледия лик на един анонимен светия, който благославя миряните от дясното прозорче.
В параклиса сега е тихо и спокойно. Мирише на тамян. Недогорелите свещи на хората са събрани в едно легенче на пода, докато самите хора, които са били тук през деня, в този момент най-вероятно кусат курбан. А Исус вече се е възнесъл на небето. Ето така:
Оставям един молитвеник на масичката при входа сред свещи, бебешки чорапки и дрешки.
„Зная, Господи, че не всякога ти бях признателен и благодарен за здравето,
което Ти даром ми даряваше. Често Те забравях и към Твоя дар бях неразумен.
Но Ти не ми зачитай неразумието.“
Затварям внимателно вратата и сядам на една от пейките под стрехата до страничния вход. Тази гледка няма да ми омръзне скоро…
Нито пък тази…
Групата на пируващите трактористи е сравнително отдалечена от мен, но под близкия навес има друга група гръмогласни сътрапезници, от която се носят впиянчени възгласи. Мисля, че тях съм чул от подножието на хълма. Те обаче вече се оттеглят, за да довършат своето лично възнасяне вкъщи, а пърпорещите двигатели на колите им полека заглъхват в далечината. Аз също решавам да пообиколя хълма.
Птичките пеят, клоните танцуват с вятъра, а до ушите ми отново достигат превъзбудени викове за пари и политика.
Нямам нищо против веселията и празненствата. Но съм се убеден, че всъщност отдавна сме загубили умението да празнуваме в истинския смисъл на думата. Рожеден ден, Великден, Първи май, 3-ти март… Единствената разлика за нас се състои в това каква точно мръвка трябва да се сложи на масата на съответната дата. А празниците имат своя съкровен смисъл. И той не е е в чинията или чашата. Опитайте се да го потърсите следващия път. Не ги превръщайте в безлични дати от календара, в които можете да полафите около трапезата със своите близки. Толкова по-зле, ако го правите само тогава. Нали така, конче?
Пак се връщам при параклиса. Сядам на тревата пред него и кротко съзерцавам как слънцето захожда над София, а очертанията на Витоша се мержелеят тайнствени и мистични сред пелената от столичния смог.
Един джип със свалени номера идва и спира досами параклиса.
Млад мъж слиза от него, без да ми обръща грам внимание, влиза вътре, излиза след 5 минути и изчезва обратно с джипа си.
Май е време и аз да изчезвам. Изкушавам се до остана тук до залеза, на който би се получила фантастична фотография, но до колата ми имам половин-един час, а не ми се прибира по тъмно. Чака ме ей този дълъг път…
…от който се прощавам със Спасова могила.
Тъй или иначе залез нямаше да видя, защото зад гърба ми настъпва мощен облак, който обещава буря за след малко.
Не този. Този:
И гърмежите, които чувам вече не са от прелитащите самолети, ами напълно истински гръмотевици. Все пак, както обикновено, ще извадя късмет. Потопът ще се излее над колата ми чак след час около Нови хан.
А дотогава имам да срещам нови приятели по пътя си.
