Цел:
Параклис „Вси светии“ в Люлин планина
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
13.05.2021 16:00 часа
По пътя:
Дългите почивни дни се изнизаха неусетно и тази седмица се опитвам да отрина малко по малко струпаната работа в службата. Безрезултатно. Имам чувството, че работя във фирмата на Сизиф, защото безсмислените задачи никога не свършват. Ала все пак днес пак е четвъртък и аз имам да свърша нещо важно. Затова си бия камшика от работа при първия възможен момент, който при мен се пада в четири следобед (не ми завиждайте – за да си тръгна в четири, съм дошъл в седем и половина). Поглеждам с тревога небето. Навъсено и сиво е то и ако съдя по традицията от последните дни, вечерният дъжд е в кърпа вързан.
А там, където съм тръгнал, дъжд хич, ама хич не ми трябва. Говоря за източните дялове на Люлин планина, която макар и Люлин, все пак е планина. Излишно е да споменавам, че съм твърде граждански облечен и единственото подходящо за дъждовна планина по мен са туристическите ми обувки, които предвидливо съм обул.
Дано не вали, казвам си неуверен аз и се мятам в прясно ремонтираната ми бракма, за да подкарам неразумно бързо по околовръстното. Отбивам към Суходол и я паркирам на първото свободно паркомясто, което ми се изпречва пред очите. Като по поръчка то върви и със страхотен пасторален изглед.
Параклисът, към който съм се запътил, се води към Суходол, макар че всъщност е насред гората, на километри от селото, ъ-ъ-ъ, квартала. Ала аз няма да тръгна към него от тук, макар че се колебаех по въпроса. Планът ми е да взема автобус 56 до Мало Бучино и от там да хвана една пътека към параклиса, кръстена в картата на Гугъл като „Алея на здравето“. После от параклиса – към Бонсови поляни, Горна Баня и пак с автобуси ще завърша кръгчето до колата ми. Звучи амбициозно, но всъщност теренът е почти равен и не би трябвало да ми отнеме повече от няколко часа, а пък денят вече е дълъг.
За късмет автобусът идва почти веднага.
Вътре има всичко на всичко трима души, между които тинейджър с двулитрова бира в ръка. Мда, крайградските линии на Софийски градски транспорт имат особено очарование… Междувременно навън облаците се разкъсват и слънцето дори опитва да пробие през тях. Дали пък няма да ми се размине дъждовната драма в гората? Леко обнадежден напускам автобуса на една от последните му спирки в Мало Бучино, за да видя как насам се скупчват нови черни облаци.
Въпросът вече не е дали ще вали, а кога и колко. Дано само няма гръмотевична буря, мисля си боязливо аз, докато в мозъка ми изплуват неканени спомени как преди години люта буря ме бе сварила насред едно голо поле. Прекръствам се като суеверна бабичка и самоуверено тръгвам към гората.
Вървя нагоре покрай гиздави къщи с кокетни дворове. Улиците са стръмни. Вятърът подухва все по-силно откъм черния облак и аз все повече ускорявам крачка. Ето ги първите капки! Слагам си качулката, макар и да е ясно, че тя няма да свърши кой знае каква работа. Оглеждам се за подслон, но къде са изоставените крайпътни бараки, когато ти трябват!
Е, няма как, казвам си аз и гузен вадя чадъра от раницата си. Планинар с чадър в ръка – точно тази нелепа гледка представлявам аз в момента. За свое оправдание ще кажа, че засега вали културно и без светкавици, пък и от гледна точка на мълнията май и е все тая дали металът е в ръката ми или на гърба ми в раницата. И тъй, брулен от вятър и дъжд, все нагоре крача, докато преминавам покрай вила, кръстена съвсем уместно „Брулени хълмове“.
Къщите са все по-нарядко нагоре, асфалтът свършва и пътят поема край воден резервоар преди да навлезе в гората. Добрата новина е, че дъждът намалява, лошата – че пътят е покрит с най-лепкавата кал на света. А дори не изглежда разкалян, но въпреки това се лепи по подметките ми като панировка по тиквички.
Е, поне съм на прав път, ако съдим по табелите. Дори маркировка има. Да не би някой да се изгуби в Люлин, макар че това е далеч по-вероятно да се случи в едноименния жилищен комплекс.
Много хубаво, ала аз ще продължа да си гледам GPS-a на телефона. Хваща дори под гъстите току-що разлистени корони на дърветата, които пускат само по някоя и друга дъждовна капка надолу. Хм, „Алея на здравето“, значи… Май по-скоро „Алея на калта“. Навътре в гората калта сменя своята консистенция и вече не е толкова лепкава, но си е все така кал, а големи участъци са просто непроходими. Имайте го предвид, ако ще се разхождате по тази пътека. Май целогодишно е така тук.
Стигам до едно малко поточе, чиято бърза вода е идеална за избавление от калта по обувките ми.
Супер. Обувките ми вече са като нови. Но няколко метра нагоре по пътеката, калта пак взима превес. Това упражнение ще се повтаря и нататък през целия ми път. Измиване, изкалване, измиване, изкалване… Предполагам, че не можеш да се опазиш чист от калта, докато газиш в нея. И в прекия, и в преносния смисъл.
Иначе е доста приятно в гората. Въздухът е божествен, тихо е и се чува само ромоленето на капките и чуруликането на птичките. Трудно ми е да си представя съществуването на други хора в този момент на това място, но ако щете ми вярвате, току-що се разминах с една жена на пътеката. Тя си е набрала нещо и за разлика от мен е с наметната мушама. Трябва и аз да си купя нещо подобно.
Хубав ден – 13-ти май. За разлика от предишните два четвъртъка днес няма нищо забележително. Но не и за мен. За мен тази дата е специална. Имам сантиментален спомен от един 13-ти май преди повече от двайсет години. Когато бях хлапе. Тогава, една приятна майска вечер, родителите ми решиха да си направим барбекю на терасата вкъщи. Пуснаха хубава музика на касетофона, хапнахме сладко, смяхме се и си приказвахме до мръкване. Нещо нормално, ще си кажете сигурно, но не и за родителите ми, които по принцип не умеят да се наслаждават на малките радости от живота или да улавят, както се казва, мига. Е, тогава го уловиха. Беше по-хубаво от празник и аз си казах с моя хлапешки акъл: защо трябва да чакаме някаква дата от календара, за да празнуваме… Не може ли сами да си нарочим някой обикновен делничен ден за празник? И аз нарочих 13-ти май за празник и всяка година си го отбелязвах посвоему. Припомням си го и днес, когато вървя сам под дъжда в гората, далеч от семейството ми и от онзи отдавнашен ден.
Дърветата свършват и пред мен се разкрива панорама към софийското поле и мистериозните контури на Витоша, над които се извисява арката на сякаш нарисувана от дете дъга.
Да, дъждът е спрял и слънцето великодушно наднича през облаците. А телевизионната кула на Копитото прозира зад дъгата.
Като се замисля, не мога да си представя по-подходящо време за днешната ми разходка. Поглеждам картата на телефона. До параклиса има още пет минути. Той отново е скътан сред дърветата и аз не го забелязвам, чак докато не пристигам при него.
Параклисът:
Параклисът всъщност не е просто параклис. Той се намира до малка рекичка, има я и стандартната чешма, в чието корито някой е накиснал връзка магданоз и копър от пазара. Но иначе няма жива душа. Мисля, че това място първоначално е възникнало като заслон. Най-напред е един ламаринен фургон, в който има печка, а под навеса му са разположени холна масичка и стар фотьойл. Не го пробвах, макар че изглежда удобно. Над всичко това се вее поизбеляло българско знаме…
Същинският параклис се състои от три постройки – параклисът, още един масивен заслон до него и една постройка най-отгоре, която някога трябва да е играла ролята на камбанария.
Изкачвам се по каменните стъпала нагоре, но преди параклиса вдясно има една малка разнебитена барачка, която трябва да разгледам. Вратата е затворена, но стъклото й отдавна го няма. То е опряно на стената вътре и в него се отразява кръста на параклиса.
„Светете мястото, за да се светите“. Това пише на омачканото листче, закачено над пробитата врата. Вътре цари декадентство. А на ламперията по дървения таван с кабърчета са забити десетки изрезки от вестници и календари с изображения на икони. Поомачкани, пожълтели и на места разкъсани, те все още гледат благо от висините на бараковия таван.
Странно място е тук. Личи си, че параклисът е строен преди 15-20 години с много мерак от суходолци, но от тогава природата бавно и неумолимо си взема своето, а хората като че ли отсъстват, да не говорим за мерака им.
Сещам се за един също особен филм – „Сталкер“ на Андрей Тарковски. В него има такава сцена. Камерата показва някаква сграда, здание от някакъв завод, напуснато от хората, но вътре все още са машинариите, останали да ръждясват сред разруха и храсталаци. По бялата теракота на коридорите сред най-различни вещи тече бистър поток, а под водата гледа икона на Исус Христос.
Надничам в параклиса. Вътре е тъмно. Но идва светлина от кръста, изсечен в стената.
Има и къде да си оставя молитвеника.
Господи, Боже наш! Ти на всички помагаш във всяко добро.
Милостиво помогни и на нас, благослови днешните ни работи и труда ни.
Подкрепи ни и ни насърчавай.
Благословени да са хората от Суходол, построили този параклис. Дано се намерят други днес, които да продължат и съхранят труда им.
Остава да надникна в камбанарията, но тя е съвършено празна, като изключим някакъв сандък с неясно съдържание. Камбаната я няма. Навън се чува само монотонният ромон на потока.
Преди да си тръгна забелязвам една стара ръждясала лопата, забита в земята от време оно. Сигурно е връстник на параклиса. Седи забита в земята като Екскалибур и чака своя крал Артур. Но вече едва ли ще се намери кой да се труди с нея.
А мен ме чака още дълъг път, преди да се прибера по мръкнало. Нека надникна в кристалното кълбо, за да ви кажа какво ми предстои нататък. Да… Ще погазя сред още малко кал… Ще срещна един гиздав господин…
И ще видя още приказно красиви гледки след разотишлите се облаци.
А накрая след още много, много ходене към Горна баня ще ме качат по милост на един 260 за гараж заедно с кварталния пияница.
И тъй, до следващия четвъртък…