Цел:
Параклис „Св. Илия“ в с. Царичина
Начална точка:
Бивш ЗММ, кв. Военна рампа, гр. София
Час на потегляне:
8.07.2021 16:08 часа
По пътя:
Моите четвъртъчни поклонения вървят към своя край.
Остава ми да обходя северозападния край на Софийското поле. Това е район пребогат на религиозни паметници и храмове – от античността, та чак до наши дни. Безчет са старите манастири, църкви и оброци по тия места. За съжаление обаче много от тях са в окаяно състояние. Изоставени, занемарени, рушащи се, осквернени. Ходил съм и преди из тоя район и са виждал гледки, които са ме изпълвали с ужасна печал и тягост, вместо с благоговение.
Миналия път ви разказах за тия позабравени места и… стига толкоз. Не ми е целта да се ровя из руините и скелетите. Затова днес съм се запътил към един нов-новеничък параклис, издигнат наскоро в една от махалите на село Царичина. Изборът ми не беше труден. В този район няма изобилие от много такива храмове…
И тъй, стига съм дрънкал, че път ме чака… Този път няма да ми се размине ходенето из района, а пък денят някак бързо взе да окъсява. Опитвам се да се пришпоря да побързам, но почти веднага спирам в един супер да си взема нещо за хапване. Днес съм решил да вечерям някъде пътьом, понеже ми омръзна да се прибирам вкъщи гладен и капнал. И тъй, пътешествието ми започва през лабиринта от щандовете, чийто изход поне е най-любезно обозначен.
Доста е удобно така. Колко хубаво би било, ако и житейските ни лабиринти имаха по една табелка „изход“.
След минутка пак пъпля по „Ломско шосе“, точно както преди 11 седмици. Разликата е, че сега е доста по-топло, а край пътя вместо разсад за домати продават дини. По 89 ст. килограма, за който се интересува.
Но пък пътят за Костинброд и нататък е трепач. Големият ми проблем тук вече е как да премина през Волуяк с прилична скорост, а не със сто. Странно, но никога досега не съм минавал по точно този път. Или изобщо през Костинброд. Сега съзерцавам от колата напълно непознатия за мен район наоколо и той ми напомня за Румъния (да – още по-странно).
Преди години ми се налагаше да пътувам многократно по работа из румънската провинция и там се нагледах на едни такива малки и безсмислени кръгови кръстовища като тия тук. На безкрайните селца и къщички край пътя, който никога не е магистрала, но пък е хубав, а ти трябва да караш с 50, освен ако нямаш радарен детектор под ръка. На индустриалните грозотии отстрани. На далечния планински силует отвъд скучните полета. Тука е същото, само дето в далечината ми е Стара планина, а не Карпатите. Някакъв чужбински автомобил ме надминава със 120. Дали не беше с румънска регистрация?
Вятърът вее косите ми през спуснатия джам, а от колоните на радиото ми кънти гласа на Бърнард Съмнар от New Order. Тези осемдесетарски динозаври имат нова песен (представяте ли си!?), която общо-взето не става, но пък за сметка на това клубният й микс по радио Nova е страхотен.
I feel the need for harmony…
Вие чувствате ли необходимостта от хармония? Виждате ли я около вас? Имате ли нужда от нея? Направете като мен – огледайте се за нея. Заслушайте се. Не знам дали ще я откриете, но ми се струва, че в противен случай ще се разминете с нея.
Отклонявам се по отбивката към село Градец. Нататък пътят напуска равното легло на Софийската котловина и започва да се вие нагоре и надолу между живописни зелени хълмчета, изпъстрени с горички, нивя и каменни кариери.
След няколко завоя префучавам и през Градец. Тук някъде над селото има стар манастир, който наскоро е бил възстановен като параклис. Колебаех се дали да не го посетя именно него днес. В крайна сметка надделя по-далечната дестинация, но мисля, че някой ден ще се върна отново тук, за да почета и това място.
А към Царичина пътят става просто разкош. Асфалтиран е наскоро, пуст е колкото си искаш, живописен и с готини виражи. Кеф и половина. Мразя да шофирам, но на отсечки като тази ми иде да мъркам от удоволствие. За съжаление пътят свършва твърде бързо и ето че вече съм в Царичина.
Подобно на повечето други села в този район и Царичина е село, разпокъсано на няколко отдалечени махали по хълмовете. Тази, която ме интересува мен конкретно се намира на още няколко километра нагоре по пътя. Но няма как първо да не спра за малко и в тази най-долна царичинска махала. Все пак тук, досами шосето, се намира прословутата Дупка. Знаете историята – Ванга, военни, извънземни и пр. Истината е някъде там… Всъщност днес най-шокиращото тук е, е че нищо в обстановката наоколо не подсказва за каквато и да е мистериозност.
Две дами на достопочтена възраст си почиват на една пейка до Дупката и уговарят по телефона дърва за зимата.
Трафопостът, този ням свидетел на войнишкото копачество, продължава да се издига до Дупката, но дори той към днешна дата изглежда миролюбиво-хипарски.
Ами самата Царичинска дупка? Забравете за нея… Една нещастна канара бележи мястото, на което преди 30-на години са дълбали нашите военни.
Явно някой се е сетил, че все нещичко за снимка трябва да се направи. Напушва ме смях като си помисля, че някои хора, изкушени от мистериите, сигурно са били път кой знае от къде за да видят това. А именно – зарита Дупка. Звучи ми почти като модернизъм. Днес Дупката е обрасла с бурени и опасана с крива ръждясала ограда.
По-добрите времена изглежда са преминали и за другата Дупка в съседство.
От другата страна на пътя точно срещу Дупката има хубав новичък параклис, напомнящ, че не трябва да се вторачваме в дупките, а да се обърнем към Небето.
Не е този, към който съм тръгнал. Затова продължавам нагоре по пътя. Старото асфалтово шосе минава покрай един широк хълм, нещо като плато, връз което са разхвърляни къщите на махала Червена ябълка и някъде там е моят параклис. До махалата водят множество черни пътища от шосето. Може би са ОК, не знам, но предварително съм се зарекъл, че няма да се катеря по тях с моят нисичък сеат и ще карам само по асфалт. Не мога да си позволя риска да счупя радиатора в тази пустиня.
Всъщност има още нещичко, което искам да разгледам преди параклиса, но то се намира в срещуположния нему край на хълма. Тъй че сега ще го заобиколя и ще паркирам няколко километра по-нататък в една от махалите на съседното село Чибаовци.
Шосето, по което шофирам сега, е неподдържано и разнебитено. Най-зле е в по ниските му участъци, където планински потоци са изронили асфалта. Но като цяло е проходимо дори за градски колички като моята. Пък и най-сетне мога да видя истински царичински дупки!
Някъде в ляво от пътя тече река Крива, която никаква не се вижда в зелената джунгла. Единствената следа от скорошна човешка намеса тук е табелата, указваща пътя към параклиса.
Мерси, ще пропусна засега. Още малко и пред мен ненадейно се откриват следи от (изчезнала) цивилизация. Добре дошли в периферията на Чибаовци. Тук най-съвременна изглежда автобусната спирка, от която май вече се извозило всичко живо. На нея е лепнато листче, че ако искате да пътувате, трябва да се обадите на шофьора 15-20 минути преди тръгване на автобуса, за да дойде той до тук. Само дето почти няма GSM обхват…
Паркирам пред бившия магазин, който е застинал някъде в началото на века. От витрината му ме гледа обещаващо побелелия лик на Станишев.
От тук мога да се върна към параклиса, но аз продължавам в обратната посока. Както казах, искам първо да разгледам една местност наблизо. Каква местност ли? Слушайте. Докато проучвах предварително района в Google Maps и Bing, на „сателитните“ изображения ми направиха впечатление две сини точици в гората до Чибаовци – вероятно езерца и някакви малки кръгове в гората, които ми изглеждат странно. Ето какво имам предвид:
Ще се позабавя малко, но любопитството ме човърка. Очаквах пътят, който води нататък, да е черен, но той се оказва асфалтов, което ме озадачава още повече.
Какво може да е имало тук, за да са асфалтирали навремето този път? Каквото и да е било, то вече е в миналото. Пътят изглежда забравен и занемарен, а едно поточе кротко си копае ново русло в асфалта.
Изпитвам облекчение, че поне този четвъртък времето е хубаво. Тука е доста диво и пусто и не ми трябва въображение, за да си представя страховитите бури насред гората. И без друго дърветата шумят непрестанно, а на едно място по пътя бученето от вятъра е толкова силно, че започваш да се чудиш дали някой не е пуснал огромен климатик сред гората.
Встрани тече малко поточе, което тук-таме се забавя в странни жълти вирчета. Почти като Жълтата река в Китай.
По едно време поточето минава под пътя и малко по-нататък се разбулва част от мистерията на това място. Провирам се през шубраците и боклуците и пред мен зейва тъмната паст на изоставена минна галерия.
Тази царичинска дупка е далеч по-автентична.
Преди 60-70 години земите около село Чибаовци са били надупчени, но не в търсене на извънземни, а на антрацитни въглища. Дори махалата, където си оставих колата, се нарича Мината. Тази миньорска история обаче е минало отдавна свършено. Въпреки това някои артефакти от онова време, като тази шахта, продължават да съществуват и досега.
Малко по-нататък по пътя пред мен се разбулва и мистерията на кръговете в гората. Не са извънземните, нито пък са белези от минното дело.
Генезисът им е доста по-тривиален.
Сеч на дърва. Ако сте се чудили как изглеждат сечищата в горите от въздуха, върнете се на картинката от по-горе.
А пък аз се връщам обратно. От тук до параклиса имам към четири километра, а вече наближава шест и половина. Не мисля, че искам да замръквам в гора като тази.
Полека изкачвам серпентините на горския път, набразден от джипове и АТВ-та. Когато достигам върха на платото, гората свършва изведнъж и пред мен се разкрива любопитна гледка. Един мишелов е кацнал сред високата трева. Той гледа съсредоточено пред себе си и се сеща да изхвърчи, чак когато се доближавам на 10-на метра от него. Очаквах да стане по-добра снимка, но май скоро няма да ме вземат на работа в Нешънъл Джеографик…
Няма да видя повече мишелови по пътя си през дивото, но често ще чувам крясъците им и тежкото махане с крила. Може и да са били други пернати, де, не съм специалист по темата…
Между другото наоколо не е чак толкова диво, колкото го описвам. Атмосферата на откъсната от цивилизацията гора разваля разсеяното присъствие на боклуци край пътчетата и пътечките, по които минавам.
Те са много повече, отколкото бих очаквал да са, имайки предвид, че жива душа не съм видял досега. При това естествето на тези отпадъци ме озадачава. Освен стандартните опаковки от чипс и бирени кенчета, срещам и туби от двигателно масло, автомобилни гуми, изтърбушени компютърни монитори и изхабени ролки тиксо. Като че някой е решил да си прочисти офиса в гората на майната си.
Но следите от хората не всякога са така нелицеприятни. Усмихвам се при вида на едни цветя, които отдавна са напуснали култивирания си дом и успешно се съревновават с бурените навън.
Хубаво е да можеш сам да се грижиш за себе си, когато вече няма кой да се грижи за теб.
В противен случай ентропията ще те заличи на драго сърце.
Ентропията полека поглъща селца и махали като тази, а пътищата остават, но вече не служат за никого и не водят за никъде…
Къщите тука или са скрити от хорските погледи сред дърветата или са останали да стърчат като самотни надгробни паметници.
Липсва им само епитафия. На къщата от снимката горе например би могло да се напише: „Тази вила бе построена от Х., който умря / пропадна / емигрира преди да успее да налепи тапетите вътре и да сглоби мебелировката. Пожълтелите ролки още чакат някой да ги налепи, а на пода са готови за монтаж ръждясалите болтове.“
Скитничеството ми наближава към временна пауза, защото пред мен най-сетне се разкрива параклисът.
параклисът:
Параклисът не е това, което си представях. Чуйте само. Около него има цяло ранчо с куп маси и дори нещо като заведение, което очевидно не работи в момента. Някакъв бус е паркиран до параклиса. Явно тук живеят хора, които поддържат мястото и се опитват да правят бизнес покрай него.
От една страна имаме религиозен храм, имаме почит към загиналите във войните…
Имаме веещия байрак на патриотизма…
От друга страна имаме батут.
Имаме цър-пър барче и мини църковен маркет, както ще стане ясно след малко.
Вратата на параклиса стои отворена, макар че дворната портичка е залостена. Определено трябва да има някой тук, но аз продължавам да не виждам жива душа, колкото и да се озъртам наоколо.
Пристъпвам вътре, не можейки да се отърва от неприятното чувство, че съм влязъл непоканен в нечия частна собственост. А вътре… Вътре догаря едно кандило при иконите в олтара, така че вече съм убеден, че не съм сам, макар че няма никого…
А пък наоколо – няколко касички (сякаш само една не е достатъчна) книжки и календари с цена от 50 ст. до няколко лева.
Според Евангелието Исус прогонил търговците от Храма, но това не дава отговор на въпроса има ли какво да правят поклонниците в магазина… Има, би ми отговорил съдържателят на това място, полза ще се намери дори за жълтите им стотинки!
Двоумя се дали да оставя молитвеника си в този параклис. Само такова нещо не бях очаквал. Тук вече има някакви църковни книжки, но едва ли някой би намерил спокойствие, за да почете от тях. И все пак ми е любопитно какво ли ще си каже съдържателят щом се върне и види непозната книга сред колекцията си за продан. Заповядай, съдържателю, тази книжка е за теб.
Христе, истинска светлина, която просвещава и освещава всеки човек, който идва в света,
Нека блесне върху нас светлината на Твоето лице, за да видим в нея непристъпната светлина.
Признавам си, молитвата ми нещо не върви тук. За разлика от пророк Илия, който невъзмутим се моли в планината Хорив от рисунката на стената.
Все пак в планината или в пустинята човек е най-близо до Бог. А в този храм аз очаквам всеки моменти някой да влезе зад гърба ми и да ме пита какво правя тук. Макар че вече 15-на минути никой не се е вяснал. Тръгвам си и ме изпраща единствено стария оброчен кръст.
И сега, след като нахраних духа си, е време да нахраня и тялото си. Но не изпитвам желание да вечерям точно тук. Малко по-надолу след параклиса сядам на тревата под сянката на едно старо дърво в компанията на дузина мухи. Така е по-добре…
Но не ми е съдено да завърша спокойно вечерята си. Тъкмо хапвам десерта, когато от параклиса зад мен дочувам някаква глъч. Обръщам се. Един възрастен господин придружаван от три псета върви насам. И идва към мен. Не знам кой е, но нещо ми подсказва, че това е съдържателят.
– Добър ден… – вика ми.
– Добър ден – отвръщам.
– Минахте ли през параклиса, а? – пита ме с блеснали очи.
– Да, хубаво параклисче…
Човекът ме гледа странно, а през това време трите кучета почват да се лигавят около мен в опит да изкопчат нещо за ядене.
– Да те метна до някъде, тръгвам след малко? – предлага ми съдържателя в крайна сметка с тона, с който вероятно предлага и бира.
– Не, благодаря, колата ми е долу.
Настава ново мълчание, докато псетата ме облизват и едно от тях почва да лочи от айряна ми. Добре че изядох почти всичко, преди да се появят! Накрая съдържателят се оттегля.
– На 20-ти се събираме на свети Илия тука… – подвиква ми подкупващо той на изпроводяк.
Май ще пропусна, отговарям мислено на гърба му.
20-ти… В момента никак не ме вълнува 20-ти. Вълнува ме единствено онова митично и недостижимо сега. А сега ме чака дълъг път назад, докато денят отново се свършва.
На връщане ще се прибера по един заобиколен път – през Чибаовци и Дръмша. Изкушавам да пробвам и пътя между Чибаовци и Своге, предполагаемо асфалтов, но изглежда приключенският ми дух вече се е приготвил да си ляга.. . Така че ще оставя и тези селца да задремат в неспокойния си старчески сън, докато аз гоня асфалта…
Ще спра под небето…
И ще видя как нощта пада над Софисйкото поле.
