Август, 2022
Ден 1 ( или „последният ден на морето“) – Из пустите плажове на с. Синеморец
Опънах платната на моя сеат и вятърът или нещо друго ме довя към крайните югоизточни предели на нашата китна родина. Тук морето си е още море, горите са гори, скалите – скали, а бетоновата вакханалия по бреговете все още прохожда и пейзажът наоколо напомня на Черноморието от 90-те години.
Подобна морска идилия все още може да се открие по нашите земи (например далеч на север след Каварна или около устието на Камчия). Общото на всички тези места е, че е необходимо да попътувате повечко, за да се доберете до тях. А щом като накрая все пак стигнете там, трябва да се задоволите с факта, че може би няма да склопите очи в ол инклузив петзвезден ризорт палас на първа линия с осем декара разгъната площ, 12 басейна и ски писта. Уви, доста по-вероятно е да отседнете в скромно семейно хотелче, къща за гости или (не дай си боже) палатка.
И тъй, денят ми – слънчев и хубав, както подобава на един морски августовски ден – започва в Синеморец. Програма максимум за днес е да се разходя до плажа Силистар, който се намира на около 5 км. южно от селото. Програма минимум е да се излегна на най-близкия плаж и да не мръдна от там цял ден освен за бира. Пред сериозно двоумение съм, повярвайте ми. Ще ми се просто да тръгна и да видя на къде ще натежат везните, но трябва да реша още сега дали да обуя джапанки, с които ще изглеждам като идиот по стръмните пътеки, или маратонки, с които ще изглеждам като идиот на плажа. Е, избирам маратонките, тъй че работата започва да клони към пешеходния туризъм.
Пъхам хавлията в раницата и тръгвам на юг. Близо девет и половина е, а вече има доста хора по южния плаж на Синеморец – Бутамята. Той хич не е лош, но е „покварен“ от ръката на комерсиалния морски туризъм. Шезлонги, капанчета и надвиснали от скалите бетонови шедьоври на мутробарока. Не е моето, мерси.
Плажът завършва на юг с високи скали, а малко по-навътре в сушата е гъстата странджанска гора. Нямам идея накъде да поема за Силистар, но предполагам че едва ли ще се загубя, ако хвана черния път през гората. Слава богу, съдбата ме спасява от тази фатална грешка. Тъкмо навреме дочувам част от разговора между двама младежи с раници и маратонки като мен и местна съдържателка на плажен бар.
– Да, отгоре е пътеката, по брега. Няма маркировка, ама щом сте с навигация ще се оправите! – казва съдържателката и продължава с недоумение – Ама то са си четири часа до там! Пък и сега сигурно пътеката е обрасла с треви и храсти…
Явно днес има и други пешеходни ентусиасти за Силистар. След малко двамата младежи започват да се катерят по стръмна пътека в скалите на края на плажа, където трябва да преодолеят около 20-метрова височина. Други летовници с плажни чанти и чадъри също започват да се тътрят по този маршрут. Това трябва да е царският път към съседния плаж Липите, до който коли не стигат.
Покатервам се и аз като останалите и оттук насетне, каквото и да стане, изборът на маратонките се е оправдал. Изкачването не е кой знае какво, но опредлено не е за джапанки. А горе се озовавам сред един прекрасен скалисто-морски свят. Основната пътека върви малко по-навътре, но е твърде оживена за вкуса ми, така че поемам по пътечките, които разкриват зашеметяващи панорамни гледки от ръба на скалите. Морето и вятрърът са издълбали безброй полуострови под мен, обграждащи като стени непристъпни каменисти плажчета. Особено атрактивен е така нареченият според Google Maps малък плаж „Капанът на времето“, който е достъпен единствено по вода или по скалите надолу, ако сте готови да жертвате целостта на кокалите си в името на авантюризма.
Поне днес такива ентусиасти няма, така че този е първият съвършено пуст плаж, който виждам по пътя си.
В съседния залив се шири по-достъпен, но също толкова романтично пуст плаж. Този път той е обитаван единствено от трима робинзоновци, които са опънали палатка долу на самия пясък.
Дали са посрещнали тук изгрева? Колко ли още ще останат? Кой знае и на кого му пука. Мога да кажа само, че говорят на румънски и че леко им завиждам…
Още малко и се дотърям до първата цел за деня – плаж Липите.
Златиста плажна ивица се е ширнала на 400 метра, спокойното море кротко плакне брега, а неколцина ранобудници вече са опънали чадърите си. Отнело ми е около половин час да се добера дотук от Бутамята, размотавайки се доста лежерно, така че реалното разстояне е около 15 минути пеша.
О, и плажът е прекрасен.
Разбира се, няма да повярвате на думите ми. Няма да повярвяте и на снимките в интернет, неверници такива. Единственото лечение на този скепсис е да запалите като мен колата до Синеморец, да изминете 15 минути пеша до плажа и да се потопите в спокойния подобен на езеро залив, гледайки как рибките си плуват в чистата като сълза вода между краката ви.
Поради липсата на път, по който да се стигне с кола до плажа, и сравнително трудния достъп, възпрепятстващ идването на куцо, кьораво и сакато, плажът е направо празен като имаме предвид, че е средата на август. Няма капанчета, няма спасители, няма шезлонги. И липи също почти няма, макар че край плажа расте гъста джунглоподобна гора.
Но колкото и да прилича на късче от рая, плаж Липите има и своята коварна страна. Не е трудно да бъдете подмамени от изкушаващата кроткост на залива навътре в морето. Но нека идиличната обстановка не ви заблуждава. Плажът е неохраняем и няма да има кой да ви помогне в случай, че опасно течение ви отнесе. А такива има, казват… И Липите почти всяка година взима своя кървав дан от непредпазливи летовници, както ни подсеща паметна плоча на скалите горе. Да, красивото и опасното често се вплитат неделимо.
Два часа по-късно, кожата ми започва да цвърчи на пясъка и на мен ми хрумва, че няма да е зле да се размърдам, преди да съм се овъглил съвсем. Продължавам на юг.
Панорамната пътека отново се изкатерва на високите скали, зареждайки пред погледа ми нова порция величествени пейзажи. Някъде далече долу вълните се разбиват в причудливите скали за безброен път и до ушите ми достига само техния напевен глас.
Тази местност тук е наречена „Каньона“. Както си му е редът, много от скалите наоколо са наименувани от местните. Пък и да си призная, те наистина изглеждат доста странно – като потоци лава, които са се вкаменили в морето.
И…. знаете ли, всъщност те са точно това.
Преди десетки милиони години, горе-долу по времето, когато динозаврите са хвърлили топа, на това място се издигал вулкан, наричан Ахтополски палеовулкан. Резултатът от действието му е видим и до днес.
Пътеката към Силистар, за щастие, също е видима навсякъде, макар че наистина няма и помен от маркировка или табели. Зловещите предупреждения на съдържателката на кафето, че е обрасла, обаче поне дотук не се сбъдват. Малкото трънки и диви круши по пътя не могат да ме стреснат. Странджанската гора е все още далеч от голите скали, които сегиз-тогаз са накичени от гъсти туфи диви кактуси. Едно от малкото места в България, където можете да видите диви кактуси, предполагам…
А моята следваща цел е плаж Листи. Съзирам го точно около час след като тръгнах от Липите с бавната си пенсионерска крачка. Листи е обширен залив, набразден от високи скални прегради на няколко пясъчни и каменисти плажове. В самото начало и в края на залива има две групички летовници иначе е съвсем пуст. Тук пътеката отново се спуска долу и трябва да повървите по плажната ивица.
На мен обаче ми писна да вървя. Шмугвам се към едно миниплажче и се изтягам на една скала. Най-сетне сянка и за мен! Не смятах да се къпя тук, но офертата, която ми предлага този напълно див плаж, е твърде добра, за да я изпусна. Събличам всичко по себе си и предавам тялото си на морето. Дъното е осеяно с неприятни камъни, хлъзгави водорасли и кой ли знае какви твари, но усещането е сякаш целият залив е лично твой. Или може би, че ти си част от залива.
Следващият час прекарвам удобно настен под сянката на скалата, замезвайки с ядки, стафиди и кайсии. Тук и сега имам всичко, което ми трябва на този свят, и тъй както си лежа имам чувството, че спокойно мога да изкарам поне няколко века. Но вече минава два и няма да е зле да реша какво ще правя нататък.
До Силистар имам още толкова път, колкото от Липите до Листи. Сиреч около час. А трябва да мисля и за връщането. Все по-примамлива ми се струва възможността да си полежа тук още час, след което да се върна обратно и да си направя следобедното къпане на прекрасния плаж Липите.
Силистар…
Колко по-хубаво може да е там от това, което вече видях?
Ще отида в Силистар друг път, какво толкова, плаж като плаж… Утре си тръгвам от морето, но все някога пак ще дойда.
Отново се унасям в сладка полудрямка. Връщам се в мислите 6-7 години назад. Дъждовна априлска вечер е в сивата германска провинция, където съм командирован. Аз и колегата Лъчо стоим на масата в малката кухня в квартирата ни и се наливаме с хубава немска бира. Наближава полунощ и ето че става дума за морето. Нашето море. Лятото. Свободата. Очите на Лъчо светват. Разказва ми за Силистар. Не си спомням какво ми говори. Спомням си само как очите му светват сякаш вижда през стените на гадната квартира. Сякаш съзира морския бряг на Силистар през тях.
От тогава това място се е запечатало в съзнанието ми. Толкова време си търсех причина, за да дойда и да го видя с моите очи. И ето ме сега тук – на път да се върна, без да го видя. Нещо такова би се вписало чудесно в стила ми. Но не и днес.
Така че се покатервам още веднъж на скалите в южна посока. Последната ми цел за този ден е Силистар. И, ей богу, истинско изпитание ще бъде да я достигна. В този участък пътеката е най-обрасла, най-стръмна, най-покрита с бодливи храсталци и просто неприятна. Или може би ходенето е почнало да ми идва в повече? Дори така да е, все пак съм от малцината, решили да извървят този маршрут днес. Не съм виждал никого по пътеката, откакто тръгнах от Липите, с изключение на този симпатичен гущер.
По някое време пътеката започва да слиза надолу и тъкмо, когато си мислиш, че ще те спусне направо към плажа Силистар, тя свърва към гората. Тук пътеката се разклонява на други пътеки и пътчета, но спокойно – няма шанс да се объркате. Вече на възловите места има нещо невиждано до този момент – упътващи табелки.
Оказва се, че за да стигнете от Синеморец в Силистар накрая трябва да минете през гората. Просто няма друг начин. А това е най-ужасното нещо в целия маршрут. Защо е ужасно ли? Със сигурност не заради чистия въздух, дебелите сенки и величествените дървета. Ужасно е заради страшната напаст, която може да се опише с една-единствена думичка.
Мухи.
Добре де, две думички.
Странджански мухи.
Виждам ви как се подсмихвате и си казвате – какво пък толкова, мухи… Не, не, в грешка сте, повярвайте ми. Това не са мухи, а странджански мухи. Орляк от десетки дребни кръвосмучещи гадини, които се въртят безспир около глвата ви, все едно че е голямо кравешко лайно, и се опитват да се заврат във всяко ваше отверстие – очи, уши ноздри, уста…
Безспир.
Десетки.
И отделно от това – огромни екземпляри щръклици, които идват със страшна скорост, насочвани сякаш от борден радар, и кацат върху беззащитната ви гола плът като палубен изтребител върху самолетоносач, за да почнат моментално да гризат едри късове от вас.
Колкото по-потни сте, толкова по-зле. А след целия този многочасов преход аз мириша не по-зле от истински пръч и имам чувството, че съм привлякъл мухите от километри навред.
Няма смисъл да лъжа – последните метри преди къмпинга на Силистар ги изминавам в панически бяг. Чак при един контейнер за смет се отървавам от по-голямата част от моя ескорт, който се разпръсква без остатък при първия полъх на морския бриз.
Остава ми да пресека дъсченото мостче на тихата река Силистар и… пред мен се разкрива плажът в целия му блясък.
Здравей, Силистар! Радвам се да те видя най-сетне!
Имам само два часа да се полюбувам на ситния ти пясък и спокойоното ти чисто море, в което да изплакна тялото си, а защо не и душата. Не мога да ти отделя повече – мухите ме чакат, както и дългия скалист път наобратно. Ти не си див като братята ти, които видях днес, но това не винаги е нещо лошо. Ние също отдавна не сме диви. И понякога имаме нужда просто да си вземем една студена бира от бара и да я изпием, загледани в неуловимите мигове щастие.
Наздраве.
Ден 2 – по пътя през Странджа; древния Деултум; Ивайловград и крепостта Лютица
Рано сутринта изнасям куфарите и ги натиквам в багажника. Махам се от Синеморец и Черно море. Чао, чао, беше ми много приятно… Три дни скитах край морето, голяма част от които зад волана. Сигурно не е много, но и аз не съм привърженик на безцелното киснене на едно място. Привърженик съм на безцелното движение.
Да ви кажа, винаги съм мразел, когато почивката свърши и трябва да се прибираме. Е, едва ли съм само аз така, но онова, което не понасям, е бързането да се приберем. Разбирам да бързаш да отидеш на почивка, но да бързаш да се прибереш!?
Аз не бързам да се прибера. Сам съм тук на майната си, което си върви с минусите, но поне не трябва да се съобразявам с никого. Имам си кола, пълен резерваор, достатъчно кинти и най-важното – още два дни отпуск. Така че пред мен е златната възможност да си правя, каквото искам, поне още два дни. И смятам да се възполвам.
На първо място – искам да видя Странджа. Винаги съм искал и винаги съм минавал на светлинни години от това кътче на България. То ми е истинска тера инкогнита, а не бива, защото има нещо, което ме привлича натам. Няма шега. Дори не знам как да опиша това чувство. Просто искам да видя Странджа, пък било то от колата и замалко.
Речено-сторено. При Царево се отклонявам от главния крайморски път и поемам към Малко Търново. Почти мигновено попадам сякаш в друго царство. Колите по пътя ми стават екзотична рядкост и са предимно на гранична полиция. Самият път, независимо че състоянието му не е първа прелест, е истинска наслада за шофиране – пуст и с куп приятни завои, изкачвания и спускания. Шосето е потопено в зеленина. Пейзажът от двете му страни е предимно с млади дъбови горички, през които прозират първите лъчи на слънцето. Снощи валя и сега над асфалта се стелят мистични облаци пара. Малки сърнички се разхождат по платното и ме гледат с интерес, преди да се шмугнат в храсталаците. От време на време преминавам покрай някои къщурки, но като цяло май повечето села са разполажени встрани от главния път.
Нямам конкретен план къде да спра и какво да разгледам. Днес ме чака ужасно много път и не мога да си позволя да се размотавам, затова всичко, което ще видя трябва да е близо до шосето. Из Странджа има доста природни забележителности (говорим за най-големия природен парк в България все пак), а и цял куп тракийски светилища и долмени. Някои от тях са в близост до трасето ми. Но има един проблем.
Проклетите мухи.
Вчера получих добра демонстрация на какво са способни тия гадини и ми е пределно ясно, че няма да ме оставят да разгледам нищо на спокойствие тук. Все пак правя плах опит при живописния мост на река Велека. Спускам прозореца на колата си и тутакси от нищото се появяват няколко мухи, които се опитват да се наврат вътре. Изляза ли от колата за секунди ще събера орляка около главата си.
Доколкото четох по-късно, никакви репеленти не помагат срещу тия гадини, затова най-доброто решение е да се съобразите с тях и да посетите Странджа в друго време на годината, когато ги няма. Май излиза, че август е най-неподходящият месец за целта…
Все пак съм си нарочил един водопад след Малко Търново. Ала вместо да заобиколя градчето се набивам право в центъра му и решавам, че това е хубава възможност да го разгледам съвсем набързо. Първите ми впечатления са за едно приветливо, светло и пусто градче. Делничен ден е, но почти няма хора по улиците или кой знае какъв трафик, като изключим, разбира се, структурите на гранична полиция, които са обсебили това място и изглежда са най-големият работодател в региона. Спускам се право в центъра с идеята да черкувам в централната църква, тъй като днес е Голяма Богородица. Камбаните й бият празнично, но църквата е затворена и заключена и около нея няма жива душа. Малкото живи души са насядали по масите на съседното заведение, пушат и пият кафе. Не ми остава нищо друго, освен да свия рамене и да се върна към колата си, прекосявайки малкия кокетен център.
Трябва да призная, че съм приятно изненадан от архитектурата на Малко Търново. Неголямата постройка на т.нар. Католическа екзархия трябва да е една от най-красивите сгради, които съм виждал в последно време:
Личи си, че Малко Търново е град с хилядолетна история. Покрай сградите на Историческия музей са разхвърляни небрежно мраморни блокове от древни градежи, римски балерефи и милиарни колони.
Напоследък изследването на останките от римско време по нашите земи ми е нещо като хоби и няма как да не забележа скромния паметник на проф. Ал. Фол, изграден от не какви да е плочи, ами такива с които е бил покрит древния римски път, минаващ точно оттук.
Римляните са присъствали масирано по тия земи и това е очаквано, защото те обичат да се възползват от инфраструктурата на траките, а около Малко Търново тя също е в изобилие. Само на няколко километра южно от града, почти до границата с Турция, е прочутият тракийски култов комплекс в местността Мишкова нива, който с голямо усилие на волята се въздържам да не посетя, защото там ще загубя поне няколко часа, а нямам това време.
За къде е това бързане, ще си кажете. За Ивайловград, ще отговоря аз. Какво!? – ще си кажете вие. Ъ-хъ, правилно чухте. Все накъде трябва да се преспи и пръстът ми дълбокомислено посочи Ивайловград на картата. Ако ме питате, защо по дяволите точно Ивайловград, единственото, което бих отговорил е – а защо не? Да не би да искате в Тополовград? Единствният проблем е, че до Ивайловград са ми поне 5 часа път, а трябва и да стигна пó навреме, за да разгледам нещо там.
Тъй че газ на сеата и право на север по главния път към Бургас. Голямо заобикаляне ще се получи, но срам-несрам достраша ме да хвана преките селски пътища към Елхово през странджанската пустош, които биха ми спестили около 30-40 км. Сеатът е стабилна кола, но си има своите предели и хич не искам да обмислям сценарии, в които закъсвам там.
Опс, почти бях забравил… На няколко километра северно от Малко Търново е водопадът, който съм заплюл да разгледам. Той се казва Докузак, и за да стигнете до него, трябва да хванете отбивката за с. Стоилово вдясно на главния път. Най-хубавото му е, че се намира досами шосето, тъй че рискът от мухарска инвазия е приемлив. Все пак водопадът не се вижда от пътя, така че трябва да слезете малко надолу по една пътека от обособения пункт за отдих край шосето.
Докузак е колкото леснодостъпен, толкова и великолепен водопад. Не е висок, но е пълноводен, широк и много фотогеничен, както, надявам се, ще се убедите сами от тази панорама:
Или от това видео:
Същински странджански Фонтан ди Треви! А за мен поредното място, на което спокойно бих могъл да прекарам няколко часа, без да усетя как минава времето.
Времето обаче си минава и по-добре да минава, придвижвайки се към точка Б, a.k.a. Ивайловград. Преди да отпраша с мръсна дизелова газ обаче трябва да свърша едно добро дело. Да споделя запасите си от полуразвален кашкавал и вмирисано филе Елена с тези любвеобилни и много възпитани четириноги приятели, които ме чакат до колата и радостно махат с опашка / мяукат.
Сетне се връщам на хубавия път за Бургас, виещ се между полузабравени селца, безчет гористи хълмове, окъпани в слънцето, и не по-малко патрулки на Гранична полиция, скрити в сенките. Освен тези дадености Странджа планина разполага и с десетки параклиси, пръснати на много места около пътя и чинно означени с табелки.
А както вероятно ви е известно от този блог, параклисите са ми слабост.
И след като подминавам няколко табелки, указващи отклонения за параклиси, най-накрая се поддавам на желанието си, набивам рязко спирачки, скърцайки гуми и паркирам при отбивката за параклиса „Св. Петка“ при с. Бръшлян. Тъй и тъй не успях да се черкувам на днешния голям празник в голямата черква – ще го сторя в параклисчето!
Покрай него минава маркирана екопътека за някъде си и трябва да повървя 10-на минути през гората. Напълно достатъчно, за да ме налетят мухите, но пък – слава Богу, всички те мистериозно се разбягват щом като прекрачвам двора на параклисчето.
То е построено в сърцето на гората до едно поточе – сега пресъхнало. До него има аязмо с лековита вода – също пресъхнало. За съжаление параклисът „Св. Петка“, строен според залепения до вратата лист преди век от благочестив бръшлянчанин (забравих му името) и подновен от неговия внук преди 10-20 години сега отново тъне в забрава, прах и паяжини. Явно след време пак ще трябва да се подновява от нечий внук.
При всичките ми миналогодишни параклисови странствания така и не си отговорих кое е по-добро. Да почистиш от праха и паяжините изоставения параклис или да оставиш божиите твари, които са си намерили вътре дом, на мира? Не знам, не знам и моля за прошка, но в този случай решавам да се разшетам и да поизмета малко. Искате ли да чуете нещо тъжно? На малката пластмасова лопатката, оставена зад вратата за почистване, е залепена бележка, любезно призоваваща да не се открадва. Тя, лопатката. Което сигурно се е случвало преди, щом като сега има бележка… Представяте ли си? Да крадеш пластмасова лопатка от изоставeния параклис насред пустата гора. Как после да не ти пресъхне аязмото!
Напускам Странджа, заричайки се пак да се върна тук някой ден за по-дълго. Зървам морето още веднъж за довиждане при Крайморие и след малко съм при следващата си спирка – Дебелт.
Дебелт е село на 20-на километра от Бургас. Сигурно ви е много интересно какво толкова има в Дебелт, че да хабя ценното си време там. Да видим… Мандра, металургичен комбинат, общежитие към Бургаския затвор… Ах, да! Разкопки на античен римски град Деултум.
Деултум се нарежда сред най-внушителните археологически съкровища, които можете да видите на територията на нашата родина, и е един от най-запазените римски градове в България. Мястото впечатлява с мащабите си и с неподправената все още атмосфера на нещо древно. Тъй като обектът се разкрива постепенно в последните десетилетия и все още текат мащабни археологически разкопки на място, имате редкия шанс да се разходите сред останките такива, каквито са – преди да са получили отвратителното туристическо лустро, прецакало облика на толкова много старини у нас.
Останките на Деултум са разположени престъпно удобно – точно до пътя вдясно преди селото, ако идвате от Бургас. Само паркирате на къра под жарещото слънце и 100-на метра по-нататък сте сред най-близкия аналог на Помпей, който можете да видите по нашите земи (ъ-хъм, и то безплатно!).
Очаквах да е пълно с посетители, но освен мен сред руините има само още трима германски пенсионери. Явно интересът към древните римски руини у нас не е особено голям, но на мен не ми пука и няма да се разминете без досадната ми лекция за това място. Все пак ако и вас не ви вълнува темата, можете да пропуснете следващите няколко абзаца, или се махайте въобще от моя блог. Благодаря.
И тъй, Деултум е селище, чиято история може да се проследи чак до траките, но нещо като разцвет претърпява под властта на римляните, преди да бъде завладян и плячкосан от готите в края на 4-ти век. След това градът е възстановен в по-малък мащаб от византийците, които изграждат дебели стени върху съществуващите очертания на опустушения град и сриват всички сгради извън стените, за да не могат да бъдат използвани за укритие от враговете в случай на обсада. Не че това помага кой знае колко – аварите и славяните също плячкосват града и в крайна сметка той се озовава в границите на България по времето на Тервел. Попадайки в граничната зона между България и Византия в продължение на векове, Дебелт полека запада и напълно изчезва от картата след османското нашествие.
Тази кратка историческа справка идва да покаже, че градоустройственият план на разкритите днес останки е сложен, като в него се преплитат поне два археологически пласта – оригинален римски и по-късен византийски. Това прави трудно (поне за мен) разчитането на предназначението на руините, които се виждат. Ето например една част от византийската крепостна стена изградена направо върху онова, което оригинално е било централна градска част на Деултум:
Точно до главната някогашна улица Decumanus, която е откопана в отлично състояние:
Но може би най-впечатляващите останки, които не будят и грам съмнение за предназначението си, са тези на термите със своя чудесно запазен хипокауст. Вероятно тук се е къпал не кой да е, ами самият император Диоклециан.
Деултум е интересен и с многобройните си артефакти от някогашната си водоснабдителна и канализационна мрежа. Глинени тръби като тези на снимката долу буквално се въргалят почти навсякъде и говорят ясно за отличното градоустройство, което някога е съществувало.
Тук му е мястото да повторим, че Деултум е действащ археологически обект, в който наред с реставрационни дейности, протичат и текущи разкопки. Така че навред между темелите на сградите пространството е осеяно с безброй парчета от съдове, тухли, камъни и какво ли още не от разрушените сгради (дори забелязах на едно място парче стъкълце от някакъв древен прозорец може би). Никъде не срещнах надпис, че е забранено разхождането сред руините и макар че аз лично направих точно това – разходих се сред тях – това всъщност не е много редно и не би трябвало да се случва, преди да са свършили всички проучвания и укрепителни дейности. Ако все пак и при вас любопитството надделее над съвестта, то бъдете особено внимателни, докато вървите между руините:
- Не пипайте и не премествайте нищо, дори да ви изглежда като обикновено камъче. Подредбата на всичко по земята е от особена важност за археологическите изследвания и може да даде ценна информация за функцията на сгради и по-нататъшната им възстановка или за някакво отдавнашно събитие.
- Внимавайте да не повредите допълнително руините. Не скачайте по тях, не тичайте, не се дръжте като диваци. Все пак говорим за зидове на хиляди години, на които малко им трябва да се доразпаднат.
В настоящия момент от Деултум са разкрити два обширни сектора, всеки от които е с площ около 4 дка. По-южният е почти изцяло зает от гореописаните терми, докато в северния са разположени основите на римски храмове, доминирани обаче от внушителните византийски крепостни стени и отбранителни съоръжения, изградени върху тях по-късно.
Аз поне не мога да разпозная нищо от оригиналните римски постройки. Според информационната табела сред основите, които виждате на снимката долу, са намерени статуии на гръко-римски божества и на няколко римски императора от началото на 3-ти век:
Но, както вече казах, стената и отбранителните съоръжения от ранновизантийския период са доста по-добре запазени:
Часът наближава един и е крайно време да изчезвам оттук, ако искам да се докопам до Ивайловград преди мръкване. За съжаление няма да мога да посетя музея, който сигурно има крайно интересна експозиция, ако съдя по нещата, които се въргалят наоколо по земята.
Нищо, друг път… Тук спокойно бих убил цял ден. За вас не знам. Не всеки има чувство и интерес към сурова, нелустросана и автентична история. Но все пак горещо препоръчвам да посетите Деултум преди там да са иззидали бутафорни кули и стени, преди да са насипали чакъл и асфалт между руините и преди да са разхвърляли навсякъде разни идиотски чучела и декори от сорта на римски легионери и лунапарк тарани. Бляк! Това неминуемо ще се случи някой ден, затова побързайте!
Аз също се разбързвам към Ивайловград.
Маршрутът ми минава през Средец, Елхово и Тополовград през покрайнините на Странджа и Сакар. Мммм… Отново пуст и чудесен за шофиране път, в по-голямата си част в отлично състояние. Надявам се, че няма камери за превишена скорост…
Все пак не може без някои житейски несгоди. При самото ми тръгване към морето климатроникът в колата ми се развали и сега аз поря нажежения въздух над асфалта с отворени прозорци, все едно че съм яхнал стар москвич. SD картата на телефона ми, където бях дръпнал разни песнички да ме разсейват по пътя, също се прецака, така че радиото ми няма друг избор, освен да предава звуците на програма Хоризонт, бореща се за ефира с разни турски радиостанции. Изобщо, чувствам се сякаш съм се пренесъл с машината на времето в края на 80-те.
В дълбоката провинция винаги е така – календарът е спрял някъде в 88-ма и няма изгледи да се премести скоро напред. По-вероятно ще си остане там, докато 88-ма полека повехне и се затрие като руините на Деултум…
Първоначално бях решил да пренощувам някъде в района след Елхово, а не в Ивайловград, но се оказа, че тук просто няма нищо, заради което да се отбивам. Няма забележителности, няма хотели, няма туристически капани. Природата е живописна, но липсват гори, високи върхове или водопади. Траките обаче са харесвали мястото. Доказателство за това са многобройните долмени след Тополовград, но иначе наоколо няма нещо кой знае колко атрактивно за културен туризъм.
С което не искам да кажа, че трябва да отпишете тая област за туризъм. Напротив. Тя притежава чар, поне това виждам от прозорците на колата си. Просто не става за фаст фууд туризъм. Има и такива места – трябва да им отдадете поне няколко дни и да ги обиколите хубаво. С колело например би било вълшебно.
Вече минава четири, когато прекосявам Марица при Свиленград. От тук до Ивайловград са само около 60 км. и цял час и половина според навигацията на Google. Час и половина!? Хм, тук има нещо гнило… И скоро разбирам какво е то.
Пътят към Ивайловград е планински! Кой да предположи…. Мислех си, че непознатите за мен Източни Родопи, са си малко менте планина. Но нищо подобно. Около мен се редят планински пейзажи – върхове, дълбоки урви и гори по-гъсти от странджанските. А по завоите пътят ми напомня на Петроханския проход. Или с две думи – пълзя на трета почти през цялото време, което след целия ми път днес е много досадно занимание. Но пък е красиво, спор няма. По някое време забелязвам между храсталците синеещите се меандри на източната част на големия яз. Ивайловград и разбирам, че вече съм близко до целта си.
Пристигам в Ивайловград точно в 17:30 хвърлям багажа в хотела, който е доста приятен и чист, реанимирам за 10-на минути и скачам обратно на крак. Казармата ряпа да яде пред моите летни почивки. Но за да видя максимума от онова, което мога да видя по време на кратката си ваканция, трябва да бъда организиран и дисциплиниран. Утре сутрин планирам да тръгна от Ивайловград към други обекти напът към дома, така че каквато и забележителност да разгледам тук трябва да се случи точно днес и то в близките 3 часа, защото вече се стъмва рано. А районът на града е богат на археологически забележителности и списъкът ми включва:
- Прочутата римска вила Армира;
- Средновековната крепост Лютица и Атеренски мост;
- Крепостта Родостица в Балък дере.
За нещастие обаче съм претупал предварителното планиране на туристическата програма в Ивайловград. От една страна подразбрах, че вила Армира е затворена за посетители и то от две години, така че тя отпада от програмата. От друга страна, останалите две дестинации се намират на няколко километра от града и до тях трябва да се походи здраво, така че три часа няма да ми стигнат за нищо. Лошо. Означава ли това, че напразно съм бил път до Ивайловград?
Hell no, напред към Лютица! Да видим докъде ще ме докара верния ми сеат. За мой късмет се оказва, че пътят за Атренския мост, който се намира по маршрута за крепостта, е чисто нов асфалтов бонбон и така си спестявам поне два километра вървене. Заобикалям манастира „Св. Св. Константин и Елена“ и малко по-нагоре паркирам колата край пътя, за да се поразходя все пак до моста. Тъпо решение, както ще разбера скоро. Mожеше да се откарам до самия мост и по-нататък дори, а от друга страна разходката няма да е от най-приятните. Защото… Познайте какво ме чака по пътя! Точно така…
Мухи!
Същите гадни странджански мухи са завладели и Източните Родопи (или са ме проследили дотук!?) Както и да е, първоначално те не ме притесняват толкова, колкото все още силното следобедно слънце, което е пекло асфалта цял ден. Очилата и шапката ми несъмнено са от полза и срещу двете. След кратък преход се озовавам при отбивката за Атеренския мост, който се пада вляво от пътя почти до него.
Що за мост е този Атеренски мост? Ами стар мост, нарочен за римски, над река Атеренска, която тече в дерето край пътя. Само че нито мостът е римски, нито реката е река. Пояснявам. Мостът е каменен и има отлично запазена едносводеста конструкция. Обаче типичният му вид подсказва, че градежът на моста трябва да е станал в доста по-късните османски времена, като вероятно през него е минавал пътят за Лютишката крепост. Сигурно някога много отдавна следва да е имало и истински римски мост над реката към важната Вила Армира, но останките му, ако изобщо има нещо останало от тях, трябва да се търсят надолу по реката спрямо сегашния мост. Там някъде на около 400 м. преди отбивката за Атеренския мост покрай шосето сякаш мернах следи от нещо, което би могло да е и стария римски път, който е минавал в района. А може и да не е, нямах време да разследвам.
Но да се върнем на Атеренския мост. Първото ми впечатление от него е леко разочароващо, а следващите мигове също. Хубав е мостът, но едва ли има по-лош момент, в който да го видя. Първо, реката е почти напълно пресъхнала. Останали са няколко кални локви, в които крякат жаби и над тях кръжат мухи (разбира се). Около локвите и моста са избуяли грозни вече повехнали бурени. Зноен задух е похлупил като с капак Атеренския мост, а светлината на залязващото слънце е особено неподходяща за фотографии. На всичкото отгоре атмосферата на мястото е прецакана от мерака на местните власти да го превърнат в леснодостъпна туристическа забележителност. Асфалтовият път води до самия мост, където се мъдри нелепо асфалтово паркингче. Чудя се как не са покрили с асфалт и моста.
Ето ви една негова снимка, с която едва ли бих спечелил фотографски конкурс:
И още една от другата страна, която ме е срам да показвам, но ей така – за пълнота:
Както виждате, към момента, запечатан на снимката, изпитвам проблеми да фокусирам, защото вече съм плътно заобиколен от мухите. Не се застоях кой знае колко на Атеренския мост, но тъкмо там край калните локви събрах основния мухен конвой, който продължи с мен нататък.
От Атеренския мост към крепостта Лютица асфалтът свършва и продължава обикновен черен път. Оказа се, че той е горе-долу добър и вероятно проходим дори с обикновена кола – зависи колко ви е скъпа. По груба преценка разстоянието от моста до крепостта е към 4 км., а височината за изкачване – около 300 м. Което означава, че един час трябва да ми стигне, за да стигна до Лютица пеша. И дано да ми стигне, защото няма смисъл да отивам там по тъмно, нали? Още мъничко да се бях замотал някъде днес и трябваше да се простя с плана за Лютица точно сега.
Което може би нямаше да бъде толкова зле, защото щях да си спестя един наистина ужасен час. Давам си ясна сметка, че вече ставам банален с тия мухи, но целта ми е да не подценявате изобщо този въпрос, ако ще ходите по тия места. Абсолютно невъзможно би било да вървя, ако нямах слънчеви очила и шапка. По някое време орлякът около главата ми достигна сигурно стотина мухи. Пляскайки с ръце, изтребвам мнозина гадинки, които окървавяват дланите ми, но непрекъснато прииждат нови свежи попълнения. Не помага кой знае колко и клонката, която размахвам около главата си като животинска опашка.
Въздухът наоколо е застоял и тежък. Не подухва никакъв ветрец. Остава да ме крепи единствено надеждата, че със свечеряването мухите ще се разотидат най-сетне. Тогава най-вероятно ще застъпи нощната смяна от комари, но ми се струва, че от сегашното положение няма накъде по-зле. Хубавото в случая е, че поне не се залисвам по пътя. Нищичко не мога да разкажа за него – едва успявам да поглеждам картата на телефона си, за да не се отклоня някъде. По-късно прочетох, че пътят минава покрай едно отдавна изоставено село – Рогозово, което се е намирало в подножието на крепостния хълм. Сгради и къщи от него не са останали. За миналото на селото напомнят единствено плодните дръвчета около пътя, които изглеждат някак не на място сред гъстите дъбови гори.
Точно един час от Атеренския мост аз се озовавам пред портата на Лютица или по-скоро – голямата дупка в зидовете, където трябва да е бил входът. Около нея има сравнително високи, но и доста порутени, зидове от ломен камък, в които се намира по някой запазен прозорец от едно време.
Около входа изглежда текат някакви разкопки или реставрации. Разкрити са основите на помещения около стената, но иначе целият двор е обрасъл с бурени и храсталак, който е покарал и по зидовете.
Всичко това обаче откривам чак на втори план, защото първата ми работа, идвайки в крепостта, е да нахълтам в един фургон, който се изпречва пред очите ми. Тук най-накрая намирам спасение от мухите и чак след няколко минути се измъквам с неохота от скривалището си, за да свърша онова, заради което съм дошъл – да разгледам Лютица.
„Че то няма много за гледане!“ – казвам си аз, докато се взирам в порутените зидове наоколо. Предварително не съм проучил нищичко за крепостта, така че не зная колко е голяма и погрешно решавам, че това, което виждам около входа, е всичко останало от нея.
Грешка.
Лютица е била важна средновековна крепост. И голяма, както ще разбера скоро. Без да имам някакви очаквания, продължавам по пътя нагоре по хълма, когато, не щеш ли, се изправям пред основите на малка църква.
От нея не е останало много. Само очертанията на нещо, което някога е било еднокорабна базилика. Прекрачвам прага й и се прекръствам. Там, където някога са се събирали за света литургия, сега виреят буйни бурени. Но е мирно и тихо, толкова тихо… Мухите ме оставят вътре в очертанията на храма. Честна дума. Махат се най-сетне, като че ли някой ги е пропъдил, и аз знам кой е Той. Благодаря Му, мъмрейки непохватно „Отче наш“, която тия камъни може би отдавна не са чували. И отивам да приседна кротко вляво на олтара, облегнат на зида.
Някога тук, в пространството пред мен, са идвали епископи и царе. Вероятно дори самият Калоян един ден е влязъл през тесния вход, който и аз прекосих преди малко, за да измоли Божията подкрепа за своите походи. Толкова хора са заставали тук, между тези камъни, които някога са били зографисани стени, да се молят и да просят милост от Бог.
Техните кости отдавна лежат в земята, дано да са изпросили милост.
Сега сме само аз, бурените, няколко пчели и залязващото слънце. А… И една къпина, израсла точно в олтара, с най-вкусните къпини, които съм опитвал.
Около черквата има няколко пътеки, които се губят сред трънливите храсталаци. Една от тях води към дълбок кладенец, който трябва да е бил някогашния водоизточник на крепостта.
Още малко нататък и излизам на една от кулите при южната крепостна стена.
Чак тук осъзнавам истинския мащаб на крепостта Лютица, стратегическото й положение и колко добре всъщност е издържала изпитанията на вековете. Намирам се в югоизточния край на крепостна стена. Пред очите ми се зеленеят най-източните дипли на Родопите и безкрайните полета на Беломорска Тракия. Най-накрая намирам причина да извадя мощния си бинокъл от раницата и да се разходя из онова, което някога е било България, а вече е Гърция. При идеални условия оттук би трябвало да може да се зърне дори долината на Марица, която тече на около 50 км. Аз обаче нямам този късмет в днешния ден. Ала просторът, който предлага тази крепост в посока югоизток, е наистина впечатляващ.
Изкушавам се да се разходя и по крепостната стена, която е дебела около метър, но след няколко крачки решавам да проява благоразумие. Височината й трябва да достига десетина метра, а зидовете са стари, подозрителни и потенциално опасни – имайте го предвид, ако идвате насам. Малко излишна самонадеяност и току-виж сте се озовали долу със счупен врат за радост на мухите.
Така че не ми остава нищо друго освен да потегля обратно назад. Имаше какво още да се види тук, но слънцето бърза да си ляга, а на мен не ми се мръква по пътя.
За моя изненада и неудобство въпреки късния час мухите продължават да ме преследват и по обратния път надолу. Но чак сега му намирам цаката как да се избавя от досадното им жужене. Увивам като чалма тениската около главата си я затъквам в шапката си, а очите ги пазя с очилата си. Резултатът – мухите продължават да си летят около главата ми обаче вече не ми пука.
Минусът е, че с тази дегизировка приличам на кръстоска между кретен и психопат и сигурно ще изкарам акъла на някого, ако ме срещне по пътя. Освен това не виждам почти нищичко в полумрака със слънчевите очила…
Поне колата си успявам да видя.
Прибирам се в хотела към 9 и нещо, взимам един дълъг душ и заспивам мъртво уморен.
Ден 3 – Крепостта Мезек и крепостта Буклеон
Нов ден, нова крепост. В случая цели две. Номер едно за днес е още една средновековна крепост, намираща се до село Мезек на два километра от границата с Гърция и на 60 км. от хотела ми в Ивайловград, където лакомо унищожавам закуската си. Няма смисъл да бързам, защото от интернет научавам, че крепостта отваря в 9 часа, каквото и да значи това… И все пак се налага да се сбогувам с Ивайловград, без да съм видял почти нищо от самото градче. Не знам дали съм изпуснал нещо тук, но определено районът наоколо си заслужава специално и задълбочено посещение. Особено параклисите…
Минавам по същия криволичещ път, по който дойдох само преди около 16 часа. Луда работа. Но поне сега, зареден с утрешна бодрост и пържени яйца, той не ми е така досаден. Прекосявайки планината, се ускорявам по едно прекрасно праволинейно шосе, което сякаш ме телепортира право в Мезек.
За разлика от предишните ми дестинации тук ме очакват вече опитомени обекти – повече туристически, отколкото археологически. Крепостта Мезек, надвиснала над селото, е единият от тях, а другият е една тракийска куполна гробница, разположена в ниското. Не смятам да посещавам гробницата, така че ако някой очаква опис и за нея, ще трябва да го разочаровам отсега (въздишки на облекчение в публиката…). Нека се задоволим с крепостта, може ли?
Тя се намира само на 50-на метра от последните къщи на селото и до нея води асфалтово шосе, което отива чак до недалечния връх Шейновец. От този връх се разкривало чудна гледка към Родопите, но това ще го разбера чак вкъщи от компютъра, поради което сега не го удостоявам с присъствието си. Ако идвате насам, не правете тази грешка.
Часът е някъде около 10 и слънцето вече грее над кръглите крепостни кули и бутафорните атракции около тях. Хубавото на това да посещаваш известен туристически обект в делнична сутрин е, че няма хора. Лошото е, че го няма и уредникът, който да ми събере парите за билетче. Защото тук се плаща.
Докато се въртя наоколо и се чудя дали да не щурмувам нелегално крепостта се посъбират малко хора, между които, за щастие, и младата отговорничка за крепостта. Отбивам поканата й за двоен билет, включващ посещение на тракийската могила долу, измъквам се от гид-лекцията й и се втурвам право към вътрешността на крепостта Мезек или Неузетикон.
Изненадан съм от малката й площ. Между крепостните кули и стени е заключено правоъгълно пространство от около едва 6 дка. Но най-разочароващо е обстоятелството, че вътре всъщност няма нищо! Никакви останки от сгради, църкви или нещо подобно – една поляна с няколко дървета и масички за пикник между тях. Стената обаче е добре запазена и хубаво реставрирана. На запад зидовете достигат 6-7 метра, а по протежението им има три кръгли кули, най добре от които е запазена кулата в югозападния ъгъл.
Тя се извисява на 15-на метра над околния терен, докато останалите кули са на равнището на стената. В крепостта се влиза от севрозападния й край, което очевидно е било и оригиналният вход на крепостта, маркиран от големи четвъртити гранитни блокове. Северният зид е значително по-нисък и изглежда сякаш е иззидан при реставрацията на крепостта.
Личат основите на една кръгла кула по средата на зида. Тук има и малко кич елементи в архитектурно отношение, дело на реставраторите – назъбените бойници в западния край на северната стена. Все пак те са донякъде простими, тъй като такива бойници наистина е имало някога на стената според изследователи.
В източна посока стената е съборена на места, а на други достига 2-3 метра, като в нея е имало излаз към нещо като тераса извън самата цитадела, за чието предназначение мога само да гадая. Запазени са и основите на още една кръгла кула, заедно с входа към нея.
В североизточния ъгъл се намира и някакъв грозен бетонен бункер от Втората световна, който се вписва в средновековната тематика точно толкова, колкото и гигантският пластмасов шахмат (!?), изтипосан насред двора. Наличието на бункер точно на това място обаче е съвсем логично. Покатервайки се на зидовете, човек може да се убеди с очите си в стратегическото значение на тази крепост. Оттук се виждат три държави – България, Гърция и Турция. Или с други думи – голяма част от южния район на Тракийската низина. Би трябвало да фиксирам с бинокъла си намиращият се на 40 км. Одрин, но успявам да откроя единствено Свиленград.
Оказва се, че в Мезешката крепост най-впечатляваща и добре запазена е южната стена.
Кулите по нейното протежение са четири и те са сравнително добре запазени, но не така добре като югоизточната.
Каква функция са имали тези кули мога само да гадая. Информационните табели в двора подсказват, че една от тях може би е криела водоизточника на крепостта. Други вероятно са били затвор. Цялостният план и изобщо устройството на тази крепост ми прилича на една казарма, която е изпълнявала изцяло военни функции в късновизантийския период.
Сега изпълнява функциите на увеселителен парк. Бутафорните елементи са пръснати навсякъде и сигурно радват децата, но аз вече съм преминал тази възраст. Въпреки всичко си струва да се разгледа, тъй като това е една от най-добре запазените крепости по нашите земи, устояла на времето в горе-долу автентичен вид.
Минава единайсет, а аз отново съм в добре опечената си на слънцето кола на път към последната ми цел – намиращото се на 60 км. гранично село Маточина. За да стигна дотам, се налага да се върна обратно към Сакар планина. Първоначалният план беше да мина оттам още вчера, но тъй като се замотах по пътя, реших да го отложа за днес. Честно казано, не ми се разкарва кой знае колко из тази мега затънтена провинция, но ситуацията е сега или кажи-речи никога.
А какво ли толкова има в село Маточина? Spoiler alert – няма маточина.
Има една кула.
Една самотна средновековна кула насред нищото.
Защото какво повече му трябва на човек от една самотна средновековна кула, за да прекоси дестки километри сред дива пустош, полузабравени селца, изронени пътища под жаркото августовско слънце? Нищо друго освен малко целеустременост, която да го предпази от изкушенията по пътя.
При мен изкушението се явява под формата на отбивката за граничния пункт „Кап. Петко Войвода“ към Гърция. Границата с южната ни съседка е само на километър от мен, а Бяло море – на 170 км. Два часа – и съм там… М-м-м… Второ моренце… Гръцко моренце! М-м-м… Добре че отпуската ми свършва точно днес, защото иначе кой знае накъде щях да запрашя в този момент.
На североизток от Свиленград пейзажът около мен е като изваден от декорите на „Лудия Макс“. Дълги пусти шосета, по които бродят единствено патрули на Гранична полиция и бусове с нелегални имигранти, безкрайни голи хълмове с изгоряла трева и постапокалиптични селца, илюстриращи света след Третата световна война. С две думи – просто очарователно. Но идилията свършва на 10-на километра преди село Маточина, на разклона при село Сладун. До този момент придвижването ми е било относително благополучно и нищо не подсказва пътният ад, който предстои в оставащите километри до Маточина. Той е загатнат със следната многозначителна триада от пътни знаци:
И хората, които са ги поставили, въобще не са се шегували (с изключение на знака за ограничение на скоростта до 40 км/ч, който си е чисто и просто проява на жесток сарказъм). Обръщам специално внимание на пътен знак “А14” – Опасен пътен банкет. Той е сериозен като надгробна плоча. Защото в следващите 10-на километра банкетът не просто е опасен, а липсващ. В по-голямата част от тях имате честта да шофирате по тясна асфалтова ивица, едвам стигаща да побере четирите ви гуми. За тази асфалтова ивица вече се отнася с пълна силна оня знак за неравностите, докатго другата половина от пътя е брутално изронена и издълбана от трактори на коловози. Така че спокойно мога да подредя отсечката Сладун – Маточина на почетното второ място (след абсолютния шампион Гургулят – Ракита) в личната ми класация за най-ужасни пътища от републиканската пътна мрежа, по които съм имал честта да премина.
Честно, почти се отказвам да стигна до Маточина. Угрозата да си строша колата на това забравено от Бога място ме кара да се изпотя повече и от четиресетградусовата жега. Представям си как се обяснявам на Пътна помощ къде се намирам. Разбира се, ако изобщо успея да хвана мобилен обхват. Представям си как си зарязвам колата тук за вечни времена, давайки своя скромен дан към постапокалиптичния пейзаж…
За щастие тези черни сценарии не се осъщестяват. Поне засега. След половин час напрегнато шофиране най-сетне виждам кулата в един хълм в далечината.
Стърчи самотна като някоя донкихотовска мелница. А аз паркирам своя верен Росинант насред Главната на Маточина.
Едва ли някой би се шокирал, ако му разкрия, че други автомобили в селото няма. Няма и хора. Жива душа не се навърта наоколо. Нито личат следи от скорошно навъртане. Пардон – няколко крави се разхождат из опустялото село, което ще рече, че все някакви хора трябва да живеят тук все още.
Кулата, известна още и като Буклеон, се намира на около километър извън селото. До нея води асфалтов път, който решавам да извървя пеша, макар че всъщност е по-добър от пътя, по който шофирах досега.
Почти през целия път се радвам на пряка видимост към кулата, която се прокрадва мистично зад руините над маточински къщи.
Има нещо почти магическо в тази кула. Нещо което е трудно да се предаде на белия лист или на фотографското изображение. Необходимо е да извървиш крачките по нанагорнището, вперил очи в хипнотизиращия сиует на кулата между синьото небе и голия хълм, за да разбереш какво искам да кажа.
Тихо е. Тук сте само ти и небето. Ти и историята.
Или не?
Доближавайки кулата, се случва най-невероятното нещо. Оказва се, че не съм сам! Един младеж е дошъл преди мен с колелото си отнакъде. Говори по телефона си и го оставям на мира, изправяйки се пред последните стъпала преди кулата.
Ето ме и мен тук. Най-накрая на края на света. Преди да разгледам самата кула, трябва да се разтъпча наоколо. Както съм предполагал, хълмът предлага шеметен простор.
Зад гърба ми са покривите на селските къщи, сред които се извисява изоставената маточинска черква, а още по-нататък почват турските полета. Напред, право на северозапад, са безкрайните жълти хълмове на Сакар планина, зад които в далечината се синее местният първенец – върхът Вишеград. На североизток пейзажът полека прелива в зелените краски, защото нейде там, на няколко километра оттук, тече река Тунджа, докато на хоризонта се мержелеят сиуетите на първите странджански гънки.
Това забележително място няма как да не е влязло още от дълбока древност в полезрението на траките. И наистина, на една скала, гледаща право на запад в северния край на хълма откривам три цилиндрични вдлъбнатини, които демонстрират, че този хълм е бил използван за култови цели, далеч преди да бъде съградена крепостта тук.
Обикаляйки като таласъм около кулата отново се натъквам на самотния колоездач. Разприказваме се и разбирам, че той е дошъл чак от Тополовград, което си е на едни стабилни 40-50 км. оттук. Колелото е може би идеалният превоз, с който да кръстосваш тези местности, но дори то не ти гарантира безпроблемно придвижване тук. Самотният колоездач ми се оплаква, че е бил спрян и надлежно проверен от Гранична полиция. Kъде ли един колоездач би скрил нелегалните мигранти, господа полицаи? Но все пак граничната бразда с Турция е на няма и километър и в едни не толкова далечни времена за тази разходка до кулата на Маточина щяхме да платим със затвор, а защо не и с куршум.
Що се отнася до самата кула, тя също е интригуваща сама по себе си.
Според историците тя е била част от антична крепост, възстановявана неколкократно, а е съградена в днешния си вид около 13-ти век от ломени камъни, споени с хоросан. Онова, което е останало от нея, е високо около 12 метра.
Както можете да видите от снимките, стените са доста дебели и между тях се е съхранило едно помещение с високи тесни прозорци. Подовете на горните помещения и стълбите към тях вероятно са били изградени от дърво, от което днес, разбира се, няма и помен.
Пак според историците освен драматичен изглед кулата притежава и драматична история. В околностите вероятно е загинал римският император Валент, след като е победен от готите през 4-ти век. Векове по-късно недалеч оттук се състои прочутата битка при Адрианопол, при която цар Калоян разгромява кръстоносците и пленява владетеля на Латинската империя Балдуин Фландърски. Преди да бъде отведен в Търново, императорът е бил затворен за известно време тъкмо в тази кула на крепостта Буклеон.
Връщам се обратно надолу, където екотът от всяка битка е отдавна заглъхнал и само колата ми ме чака на сянка. Местните продължават да се крият, няма и призраци. Дори телетата са ми обърнали гръб.
Питам се дали Маточина си има кмет и дали има чадър над него в общината. Защото, както виждате от долната снимка, покривът на общината е пробит.
Всъщност тази снимка илюстрира доста по-добре от думите особения характер на това село. Забележете знаменцата на входа (и европейското чак!) на полусрутената сграда с потрошени стъкла; забележете боядисаната й стена (една от четири). Има дори рампа за инвалиди! Но инвалиди няма. Има цял площад пред общината, но не и кой да върви по него.
Самотният колоездач спомена, че тук е бил сниман един български филм – „Мила от Марс“. Спомням си, че навремето беше нашумял. Главно сред съученичките ми. Главно заради Асен Блатечки. Не бях гледал „Мила от Марс“, така че тази моя разходка до село Маточина ме подтикна да изгледам филма 18 години след премиерата му. Както и предполагах, той се оказа претенциозен и предимно самозадоволяващ потребностите на своя автор (т.е. не по-различен от моя блог). Но все пак разходката ми до Маточина успя да ме направи далеч по-малко критичен към филма, отколкото бих бил, ако не бях ходил там. Работата е в това, че „Мила от Марс“ е успял хване точно атмосферата на романтично-абсурдистката разруха, която цари на това място. Атмосферата на откъснатостта. Така че хвърлете му едно око на този филм. Много по-лесно е от това да отидете до село Маточина, вярвайте ми.
Преди да си тръгна оттук ще мина и през селската черква. Самотният колоездач ми каза, че недалеч от селото имало и някаква скална черква. Но времето ме притиска, както обикновено, а и съм леко нервен от предстоящото ми шофиране по изтърбушения път, така че ще си спестя разглеждането й.
За разлика от повечето маточински постройки селската черква “Св. Св. Константин и Елена” е в задоволително състояние. Вратата й е привързана с една телчица, която махам, за да се напъхам вътре. А вътре на един стол право срещу входа се е разположил сам Бог и блсгославя ли, благославя…
Мили Боже, кога за последно благослови някого тук?
На излизане срещам за последен път самотния колоездач. Има ли нещо вътре, пита ме той. Свивам рамене. Всеки трябва да провери сам.
Дали защото вече ми е познат, но пътят на връщане ми се струва много по-лек, отколкото този на отиване. Напускам пределите на село Маточина за пръв и навярно последен път в живота си.
А пред мен са едни 325 км до София. И една августовска работна седмица след отпуската.