Какво става със стария път оттук до Калотина няма как да се каже. Клисурата на Ежовица е дълга няколко километра – къде по-широка, къде по-тясна, и старият път най-вероятно е бил разрушен без остатък в целия този участък при строителството на съвременната инфраструктура. Не изключвам и да има все още отделни участъци, но поради наличието на магистрала е трудно да се проучи терена.
Последният етап от проучването ми на Диагоналния път всъщност приключва тъкмо при Калотина. Селото се намира сред широко поле, прорязано от река Нишава и е пръснато в няколко отдалечени една от друга махали, заобиколени от скалисти непристъпни хълмове. Ето такива географски характеристики са белязали съдбата на това място през вековете. Открай време оттук е минавал път, защото е естествено да минава тъкмо оттук. И ако днес границата между две държави изисква Калотина да е важен транспортен пункт, то в миналото това се е налагало от планините, които като стена опасват долината, простираща се от Калотина до Цариброд. Тук теренът предполага съществуването не само на крайпътна станция, но и на крайпътно селище. Така че не е изненадващо, че землището на Калотина е било населено още от древността:
„При долния край на Ежевичката клисура се разстила малкото и китно Калотинско полце, прорязано по дължина от р. Нишава, чийто ляв приток е Ежовица. Селото Калотина заема североизточната част на полцето. Край и над селото ясно личат следи от древни и средновековни старини – селище и градище. Тъкмо в това полце трябва да се дири дневната крайпътна станция Баланстра. Тя се намирала на 9 мили от Мелдия. Това разстояние набляга да приемем, че крепостта е била при малката крепост Калето, разположена под ж.п. станция Калотина. Но дирената станция е била на два километра по-назапад – на доскорошната българо-югославска граница и то на територията на Югославия.
На стотина-двеста метра от границата, старият път е минавал на десния бряг на Нишава и на това място имало следи от мост. Около моста местността се нарича Грамадите: има следи от стари постройки. Значи, станцията Баланстра е била примостова и разделна…“.
На пътната станция, която споменава Делирадев, ще се спра по-нататък. Първо трябва да се опитаме да разберем къде се намират селището и градището, за които говори той. Информацията в интернет за тях е оскъдна. Споменава се, че в местността Грамада е бил намерен римски гроб, а и няколко пътни колони са изкопани в района (отново пауталийски!). Справка в кадастъра показва, че въпросната местност се намира източно от пътя между гарата и махала Дивина на нещо като невисок тревист хълм. Днес тук има един изпочупен оброчен кръст, който според блога на местен краевед [9] се нарича „Св. Петър“ и пак по информация на същия блог местността наоколо се казвала не Грамада, а Градището и се забелязвали следи от древни градежи. [10] Само че според кадастъра същата тази местност Градище се намира не тук, ами на километър североизточно от оброка на билото на един стръмен хълм над селските гробища… Изобщо, в малкото източници, с които разполагам, се въртят едни и същи имена на местности, но с различни местоположения, и така и не става ясно кое къде е и кой е прав.
Струва ми се логично някогашното селище да се е намирало в местността около оброка, както и да се нарича днес. Тя e в близост до пътя (р. Ежовица, на чийто ляв бряг е бил стария път, тече на 200 м. оттук), на удобно и подходящо за селище място. Също толкова логично е, ако е имало крепост за охрана на пътя, тя да е била на непристъпно място – като скалистия хълм над гробището. Собствените ми наблюдения по въпроса обаче претърпяват пълен провал. Около оброка не забелязвам нищо, което мога да свържа с потенциални древни градежи. На това място има останки от ТКЗС, а едно багерче също рие наоколо покрай големи купове земна пръст, които може би са дошли тук във връзка със строителството на магистралата. Лошият късмет също ми пречи да науча нещо повече. Избрал съм да дойда точно в деня, в който почти с пристигането ми ще завали и загърми безспир за два часа, след които ще бъде невъзможно да газя във високите подгизнали треви… Хълмът с предполагаемата крепост също ме отказва още щом го съзирам – говорим за двестаметрова скалиста канара, до върха на която няма пътеки. A и за капак хълмът е опасан от ж.п. линия, при това действаща, която стига кой знае къде в дебрите на Балкана. Успех на ентусиастите.
E, ще трябва да се задоволя с базовата програма. Тоест, поне да разбера откъде е минавал старият път и къде е била пътна станция Баланстра. Отговорът на първия въпрос е сравнително лесен. В този последен участък, преди да напусне пределите на родината, Диагоналният път минава току до река Ежовица по левия й бряг, чак до вливането й в Нишава. Камъните, разхвърляни из нивите около този бряг, свидетелстват за това. А Ежовица, както се убеждавам собственоочно едва тук, не е нищо повече от една бара, която можеш да преджапаш, без да му мислиш.
Всъщност името й идвало от това, че е обичайно за нея да се „ежи“ – при силни дъждове реката приижда, помитайки всичко по пътя си…
Добре, остава да реша загадката къде е Баланстра. В Интернет и литературата, с която разполагам, отново няма нищо за нея. Единствен Павел Делирадев дава по-определена информация, но за съжаление от обяснението му по-горе не става съвсем ясно конкретното й местоположение. Ясно е обаче, че според него тази станция е примостова, което ще рече, че трябва да се дири близо до река Нишава. Той пише, че тя се намира на територията на Югославия и това е доста обезкуражително. Но, следвайки пътя на логиката, ако Диагоналният път действително се намира непосредствено до река Ежовица, както предполагам, то станция Баланстра всъщност трябва да се открие в непосредствена близост до мястото, където тази рекичка се влива в Нишава и където по всяка вероятност трябва да е бил въпросният мост над Нишава. Ето нещо, което мога да проверя без много усилия.
За да се стигне до въпросното място, се минава през махала Дивина. Къщичките й са наредени покрай една тясна калдъръмена уличка по високия бряг над Нишава в подножието на стръмен хълм. Махалата е особено магична днес, в късния юнски следобед след дъжда. Стари каменни основи и дувари седят като верни стражи по местата си, понесли на плещите си съвременните къщи. Навред ухае на село – онази приятна миризма на сено, кал, запалени съчки в нечия печка, на близката борова гора и на Бог знае какво…
Точно тук между старите къщи се намира едно съкровище. Защото средновековната църква „Св. Николай“ не може да се опише с друга дума.
Издигаща се на десетина метра от улицата, малката невзрачна църковна сграда е ням свидетел на Второто българско царство и оттогава не е претърпяла съществени изменения.
Сградата е построена изцяло от камък, еднокорабна, с размери около 4 на 9 метра. Покривът й е ремонтиран наскоро, но всичко останало не е пипнато от дълги векове. Отвън трудно може да се впечатлиш от нещо – не се забелязват почти никакви архитектурни орнаменти. По причина на обстоятелството, че църквата е построена на терен с голям наклон, основният й и единствен вход се намира на необичайно място – на южната стена на сградата. Вероятно църквата първоначално е била измазана и варосана подобно на църквата край близкото с. Беренде, която й е горе-долу връстник. Имало е обаче и някаква живописна украса отвън. На южната фасада над входа например все още се забелязват фрагменти от стенописи с долната част на човешки фигури.
Тук някъде е бил и ктиторският надпис, който понастоящем е свален и се съхранява в НАИМ. От него разбираме, че църквата е била съградена по времето на цар Иван Александър. Според преданията тъкмо тук царят се е венчал повторно за еврейката Сара. Мен ако питате – съмнителна хипотеза, предвид твърде схлупения характер на църковната сграда, неподходящ за церемония от такъв калибър. Към което трябва да добавим и че по-скоро тя е била построена като гробищна църква.
Промушвайки се през малкия вход, попадам в тесен и мрачен притвор, където, както е обичайно за църквите от този период, са изографисани портрети на ктиторите. За щастие научно-техническият прогрес на 20-ти век е достигнал дори в тази застинала в далечното минало църква поне с едничко свое проявление – има електрическо осветление. Така че мога на спокойствие да разгледам стенописите вътре.
Няма спор. Избледнелите лица са понесли жестокия отпечатък на времето и мнозина може би ще се натъжат от позагубения им някогашен блясък. За мен обаче тези полузаличени образи са получили допълнително измерение, което само подчертава най-важното от тяхната същност и дори им придава някаква неповторимост, подобно на патината на стар паметник. Всичко, случило се тук, в тази мрачна малка църква през изминалите векове, като че ли е запечатано в образите на стената, досущ като старци, видели много през живота си и вече невиждащи света наоколо. Oчите на образите също са изтръгнати отдавна. Разбира се, скоро ходът на времето окончателно ще тури край на това особено положение. Или образите ще изчезнат завинаги, или реставрациите ще ни дадат нещо, което вече няма да е същото.
Точно над вратата към наоса благославя Исус Христос, чийто лик комай е най-запазеният в църквата. И дори очите му са пощадени от някогашните богомолци.
В самия наос положението със стенописите е дори по-лошо. Мъничкото прозорче не е достатъчно да разсее гъстия мрак вътре и ако не е електрическата лампа, съвсем нищо няма да се види. Мирише на стара селска плевня – една миризма, която бях позабравил. Тук са светиите, но кои са те вече никой не може да каже. От тях е останало твърде малко.
Доколкото разбирам, част от стенописите са свалени и се съхраняват в Археологическия музей в София. А доколкото може да се съди по експозицията на музея, това се отнася единствено за изображението на св. Петър и една сцена, изобразяваща Успение Богородично. Помествам ги и двете тук, за да оцените как са изглеждали стенописите някога.
Истината е, че голяма част от стенописите е необратимо загубена и това, изглежда, се е случило след Освобождението, когато покривът на църквата пропаднал и дълго време си стоял така.
Стотина метра по пътя след църквата свършват и последните къщи от махала Дивина, а след още триста течението на река Нишава поема завой на югозапад. Тук реката е мътна и бърза, течението е силно и не може да бъде преджапано току-така.
Намирам се на десния бряг на Нишава и издирвам следи от моста, който предполагам, че трябва да е бил тук. Не е приятно. Всичко наоколо е шубрак и висока трева, подгизнала от дъжда. Въпреки това на трийсетина метра от брега забелязвам издигнатост над околния терен – висока някъде към три метра. Близък поглед показва, че под тревите и пръстта се откриват едри камъни.
Към реката има още една-две подобни „издигнатости“ . Струва ми се, че това са руините на подпорите на моста. Не мога да отида до самия бряг или да мина от другата страна на Нишава, за да си проверя теорията, но така смятам. Значи и Баланстра трябва да е тук някъде, нали станцията била примостова.
Отнема ми известно време да разбера какво да гледам. Непосредствено до могилите, които съм нарочил за останки от моста, и по-точно – югозападно от тях, започва един широк земен насип, висок около метър-два и малко по-дебел в основата си. Той продължава 40 метра на северозапад, където прави чупка под прав ъгъл на югозапад. Практически този насип описва правоъгълник с размери 40 на 70 м. (или площ 2.8 дка), чийто североизточен ъгъл е скосен от моста. На долната снимка виждате част от този „вал“, който описва въпросния правоъгълник.
Ето я Баланстра. Контурите са й видими дори на аерофото изображения към днешна дата.
Или пък не? Наистина, не съм очаквал да се натъкна на толкова голяма конструкция, затова се питам дали правоъгълните основи не са нещо много по-обикновено – например останки от някогашен рибарник до Нишава. И все пак мястото е пограничен район от повече от век, а само преди 30-на години тук вероятно биха ме разстреляли на месо, така че не ми се струва много вероятно наоколо да има каквато и да е съвременна конструкция с изключение на някой и друг граничен пост. Но също така е факт, че не откривам и никакви тухлички с античен произход, каквито по принцип се намират на подобни места. Пространството заградено от правоъгълния насип също е съвършено празно.
Ако това е Баланстра, което ми се струва почти сигурно, то в станцията се е влизало от североизток, където е започвал и мостът над Нишава, който в другия си край е свършвал при устието на Ежовица. Делирадев пише, че тук пътят се е раздвоявал. С основния, т.нар. Диагонален или Военен път (Via Militaris), се занимавахме досега.
Другият, не по-малко важен път, се катерел нагоре през Стара планина по поречието на Нишава. Дали е минавал по десния или по левия бряг на Нишава за мен е въпросителна, но със сигурност е следвал плътно коритото на реката, тъй като в този район, чак до Годечкото поле, теренът е стръмен и непроходим. В коментар към предишната ми публикация, потребителят Dimo написа, че преди ремонта на пътя към село Беренеде той е бил на много места с каменна настилка, явно запазен остатък от стария път. Днес това не може да се провери, тъй като шосето от Калотина до Годеч е изцяло преасфалтирано в последните години. Точно преди самото село Беренде, което е разположено върху хълм, старият път се отделял от сегашния, продължавайки да следва Нишава в дълбок каньон. Като знак за местонахождението му служи самотната средновековна берендешка черква „Св. Петър“, която се намира досами реката, далеч от селото, заобиколена от стръмни урви и на самия стар път, от който днес не се вижда нищо.
По-нататък пътят е напускал за малко коритото на Нишава и е минавал южно от с. Разбоище, където според Д. Тонин [5] на едно място личат останките на старо римско мостче. Сетне пътят е минавал покрай сегашния Бокуровски манастир и нататък към с. Туден и гр. Годеч. Северно от Годеч се намира църквата „Св. Никола“, в чийто двор все още се намират основите на древен храм, посветен на богинята Диана. Той е бил построен в близост до пътя и действително, по време на мое посещение в района, открих следи от калдъръма на около 450 м. североизточно от храма. Нататък, според Делирадев, пътят е стигал до днешното село Гинци, където се е съединявал с главния път от Сердика за Рациария на Дунав
Освен това някъде между Разбоище и Годеч от този път се отделял още един път, спускащ се на юг през планината Чепън и отиващ обратно към Сердика – един вид дублаж на оригиналния Диагонален път. Съжалявам, че не мога да цитирам точния източник, където прочетох тази информация, но дори без да се опирам на него тук-таме се откриват данни за това трасе, което в даден момент от историята (особено през късното средновековие) вероятно дори е изпълнявало ролята на основен път от София към Белград. За местоположението на този път има следи в местната топонимия – например връх Градище в Чепън, където има останки от византийска крепост за охрана на същия този път. Той е минавал покрай днешните села Василовци и Цръклевци, а нататък трябва да се сливал с гореспоменатия дунавски път може би някъде около с. Беледие хан.
Заключение
За съжаление няма как да продъжа нататък изследването си в старите български земи зад граница. Затова нека се опитам да обобща представния дотук маршрут. Разстоянията между така определените от мен пътни станции е, както следва:
- Баланстра – Мелдия: 17 км.
- Мелдия – Скретиска: 19.6 км.
- Скретиска – Сердика: 16.4 км.
Бях помолен да предоставя трак с маршрута на Диагоналния път върху карта. Можете да го разгледате тук – https://www.google.com/maps/d/edit?mid=1XmhSbEVAYMH3UehDqT3BFhMqVIrYL6M&usp=sharing
Сравнявайки тези разстояния с трите древни пътеводителя, получаваме идеално съвпадение за Скретиска, която според Бурдигалския пътеводител е на 16.28 км. (11 мили) от Сердика. Мелдия обаче е проблематична. Според Итинерариума на Антонин тя е на 35.51 км. от Сердика; според Пойтингеровата карта – на 41.43 км.; според Бурдигалския пътеводител – на 34.03 км.; а според наблюденията ми – на 36 км. Очевидно се доближавам най-много до стойността от Итинерариума на Антонин, макар че и разликата от 500 м. не е малка.
По-странно е това внушително несъответствие между трите древни източника. Споменахме, че те отразяват различни исторически периоди, разделени от 2-3 века. Може би за това време пътят наистина е променял трасето си, а заедно с това и местоположението на селището Мелдия около пътната станция. Изглежда сякаш първоначално то е било разположено по-близко до днешния Драгоман, както ни показва Пойнтигеровата карта, която вероятно се базира на най-стария източник. А това отново ме връща към размислите ми за продължение на Диагоналния път южно от Драгоман, а не през Три уши… Дали разкопаното антично селище [8] около газопровода всъщност не е по-старата Мелдия?
Що се отнася до Баланстра – според Бурдигалския пътеводител тя трябва да се намира на 13.31 км. от Мелдия, а не на 17 км., както излиза според мен. Дори да коригирам разстоянието до Мелдия в Бурдигалския пътеводител с това от Итинерариума на Антонин, пак излиза, че тя трябва да е била на около 2 км. по-назад от устието на Ежовица в Нишава. Тоест, там където свършва прохода на Ежовица, някъде около гара Калотина. Само че няма данни за руини в този район, който и без друго не е подходящ за пътна станиця. Изкушавам се, да отбележа – още повече в предвид на представените по-горе доказателства – че явно е налице грешка в пътеводителя. По-вероятно е обаче да има още някакъв детайл, който ми убягва, за да се изясни и тази загадка.
И предполагам, че най-сетне дойде моментът да напиша нещо, с което да сложа точка на двугодишната си експедиция по Диагоналния път. Ето го: надявам се, че информацията, която представих тук, ще допринесе за неговото популяризиране и запазване. Този исторически символ, просъществувал толкова много векове, се унищожава все по-мащабно с развитието на урбанизацията около София. Той е забравен от всички. Дори археолозите днес като че ли не са много заинтересовани от него. И се стига до тук, че случаен човек като мен открива археологически паметници от древността, захвърлени просто така. Представете си тогава какво могат да направят не толкова добросъвестните, но пък добре информирани хора с нашето историческо наследство! Нека не го съсипваме поради незнание, безхаберност или корист! То принадлежи на децата ни.
Към част 1 – По старите пътища в Софийско днес – част 1
Използвана литература:
- П. Делирадев. Пътувания из България – книга първа. изд. Христо Данов. София, 1941.
- В. Динчев. СКРЕТИСКА – КРАТИСКАРА Том ii. Резултати от последните проучвания на резиденцията и пътната станция. Трасетата на Диагоналния трансбалкански път (Via diagonalis) в района. ( Разкопки и проучвания. Кн. ХLIII). София, 2020.
- В. Вачкова. Скретиска – Един път, един храм, един дворец и десет века история. изд. Тангра. София, 2015.
- Х. Шкорпил, К. Шкорпил. Антически надписи из разни краища на България. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, iV, 1891, 146-155.
- Д. Тонин. Енциклопедичен пътеводител на свещените места. Софийска област – запад. изд. Шамбала. София, 2017
- Доклад за извършено предварително археологическо проучване на обект #10. НАИМ. 2022
- https://fakti.bg/kultura-art/705310-otkriha-10-arheologicheski-obekta-po-jp-liniata-voluak-dragoman
- https://bnt.bg/news/novini-ot-minaloto-spasitelnite-prouchvaniya-po-patya-na-gazoprovoda-balgariya-sarbiya-v302028-297721news.html?page=2
- https://selokalotina.alle.bg/%D1%86%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B2%D0%B8/%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%BA-%D1%81%D0%B2-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80/
- https://selokalotina.alle.bg/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%89%D0%B5/