По старите пътища в Софийско днес – част 2

Резиденция Скретиска

Резиденция Скретиска се намира на 1 км. северно от Диагоналния път. Павел Делирадев погрешно я локализира като едноименната пътна станция, за която стана дума по-горе:

“Точно на 11 римски мили от София, на десния бряг на р. Белица, на около 2 клм. югозападно от ж.п. станция Костинброд на самия Траян, се разкриват основите на мощна правоъгълна крепост, около която се очертават следи от голямо трако-римско селище. Запазени са късове и от крепостната стена.”

Всъщност това, което Делирадев описва, не е пътна станция, ами резиденцията на много важни клечки от 4-ти век (вероятно самият Константин Велики, Галерий, Лициний и пр.). И като такава тя носи всички белези на императорски разкош, които може да се очакват (мащабни пропорции, изтънчени мозайки). По-късното превъплъщение на двореца е в ранновизантийска крепост с неголямо селище около нея. А днешното й превъплъщение към 2023-та година е… в Институт по ягодоплодни култури.

Правилно прочетохте.

Този важен античен обект днес се намира изцяло на територията на някакъв земеделски институт със затихващи функции, чийто по-добри дни са безвъзвратно отлетели с епохата на социализма. За съжаление това означава точно онова, което може да предположите. Първо – върху античните основи са построени селскостопански и административни сгради, излети са асфалт и бетон. И второ – достъпът не е нито много лесен, нито съвсем безопасен. Наоколо скитат безстопанствени кучета, в изоставените постройки живеят представители на малцинствата, а във все още действащите си работят хора, които вероятно няма да ви се зарадват, ако ви срещнат бродейки наоколо. Самите антични останки (поне тези, които не са застроен) са гъсто обрасли с шубраци и преградени с огради.

Добрата новина е, че достатъчно голяма част ценни от историческа гледна точка руини са сравнително незасегнати от социалистическия порив към ягодите. Макар че в текущия си вид те са почти невъзможни за оглед. За щастие разполагам с жокер, който значително ме улеснява – планът на останките, съпоставен със съвременната инфраструктура (предоставен от Динчев).

За да се разгледа онова, което е останало от ротондата, трябва да се подходи от юг. То не е никак зрелищно и представлява покрити с храсталак невисоки, но пък доста дебели зидове , маркиращи основите на сградата.

Самият дворец се намира пò на север. Една дупка в оградата откъм шосето ми осигурява достъп към него. Тук има доста повече какво да се види. Или поне щеше да има, ако теренът не беше обрасъл като джунгла. На площ от 3-4 дка се разкриват доста добре запазени зидове достигащи до около 1.5 м. височина. Външните, изградени от големи ломени камъни, са дебели около 1.7 м. и вероятно маркират крепостната стена на по-късната Кратискара, а вътрешните, дебели около 50 см. и изградени по opus mixtum, ограждат множество помещения на резиденцията. Тези помещения са с площ средно по 30-40 кв.м. и в много от тях са открити изтънчени мозайки, голяма част от които, както разбрах впоследствие, са изнесени за съхранение в Община Костинброд.

Останки от вила рустика – резиденция Скретиска

Доста добре са запазени основите на колонадата от портика. Наброяват се десетина основи за колони, разположени на 4-5 м. една от друга в посока север-юг. Имайки предвид  особеностите в планирането на римските вили, логично е да се предположи наличието на поне още едно крило на резиденцията, разгърнато на запад. Такова обаче тепърва би било разкрито в едни бъдещи археологически разкопки. Към април 2023 г. те изглеждат позамрели. Две от помещенията в двореца са консервирани за текущо проучване, но ми се струва, че то е било прекратено преди няколко години и от тогава растителността безмилостно си връща владенията.

Тъй че това е кажи-речи всичко, което може да се види от резиденцията днес. Определено не е туристически обект и  вероятно никога няма да бъде, макар че има целия потенциал, необходим за това. И ако се разработи, както трябва, най-малкото би съперничел на вили от ранга на вила Армира, например. Но това едва ли ще се случи. Цялата зона на юг от Костинброд се развива като индустриална и не изглежда общинските власти да имат намерението да променят предназначението й в бъдеще.

Към Мелдия (и моят скромен принос към археологията)

След пътна станция Скретиска Диагоналният път, както и откъм южната страна на станцията, първоначално следва по-северна посока, която след 200 – 300 м. завива на запад, насочвайки се право към кръстовището на пътя за Калотина с пътя за с. Петърч. Излиза, че точно около пътната станция пътят е изменял посоката си в продължение на около 400 м., след което е възвръщал същата траектория, каквато има към Сердика. Тъкмо този променен курс вероятно стои в основата на хипотезата на В. Динчев, че пътят като цяло е бил насочен към Божурище – нещо, което не успявам да потвърдя. Според това, което аз виждам тук, точно около пътната станция пътят е заобикалял нещо – вероятно голямо блато или езеро, намиращо се югозападно от нея, което днес е пресушено, при все че отпечатъкът в релефа все още е забележим.

Преминавам река Белица, от другата страна на която е разположена една от многобройните махали на село Хераково – Каракачани. Над реката зад „Кока-Кола“ има бетонов мост, който води към махалата, а 50-ина метра южно, в самото корито на реката, се откриват големи камъни, маркиращи пресичането с някогашния път, останките на който са разкрити при изправянето на въпросната река.

Нивите западно от р. Белица днес служат за отглеждането на зеленчукови култури и  са надлежно прочистени от камъните, които иначе добре ми  сочат мястото на пътя. Все пак розово-бели камъни намирам и от тази страна на реката, макар и по-трудно. Улисан в задачата си да диря камъчета между тревичките, почти пропускам да забележа нещо, което ще се превърне в гвоздея на цялата ми експедиция. Нещо, което въобще и не съм предполагал, че мога да открия просто така насред къра.

Едър цилиндричен камък се въргаля до една нивичка ето тук и едва след като минавам покрай него няколко пъти внезапно ми светва какво е това.

Пътна колона.

Тук вече няма място за никакво съмнение. Камъкът е дълъг около 1.4 m. и е с диаметър 35 см. На горната му страна не забелязвам да пише нещо, но успявам да го претърколя и, ти да видиш, на страната откъм земята действително май има някакъв надпис! Поливам го с вода и го почиствам с парцалче, което разкрива пред мен букви, които никой не е виждал от няколко века, ако не и от хилядолетие.

Надписът е на чист гръцки, но какво пише е отвъд възможностите ми за разчитане. Докато се зверя над колоната и я нащраквам като японски турист, при мен идва един бял микробус, от който слиза млад мъж. Това, оказва се, е собственикът на нивата, на когото, както може да се очаква, съм привлякъл вниманието. Дали няма да си изям боя най-сетне? За щастие човекът е добронамерен. От него разбирам, че са открили колоната миналата година при оранта и са я изкарали с трактор на това място да не пречи. При това са я счупили – до цилиндричния къс има и едно по-тумбесто парче, което не съм снимал и предполагам, че е било зарито в земята за по-голяма устойчивост на колоната.  Не са забелязали надписа тогава, но сега, когато съм го почистил, човекът няма две мнения. Казвам му, че това е за музея. Настава неловко мълчание и се сбогуваме. В края на краищата нищо не мога да направя по въпроса – не съм археолог, не познавам археолози и т.н. Или мога?

По-горе споменах един научен труд на археолога Венцислав Динчев, който е копал в района. Нищо не пречи да му пиша, нали така? Успявам да му издиря мейла в интернет и го известявам за откритието. Нямам големи очаквания, тъй като съм полуанонимен и звуча леко налудничаво, но пък поне имам снимкови доказателства. Обаче греша. Професорът се оказва много отзивчив. Препраща снимките ми на специалист-епиграф (ас. Николай Шаранков), който успява да преведе без проблеми считаният от мен за полузаличен от времето надпис. Ето какво пише там.

Оригинален надпис:     Реставрация на надписа:

ΑΓΑΘΗΙ ΤΥ…                      Ἀγαθῆι τύ(χηι)

ΥΠΕΡΥΓΙΑCΚΑΙC…           Ὑπὲρ ὑγίας καὶ σ(ωτηρί)-
ΑCΚΑΙΝΕΙΚΗCΤΟ…       ας καὶ νείκης το(ῦ κυρίου)
ΗΜWΝΜΑΝΤΓΟΡΔ…    ἡμῶν  Μ. Ἀντ. Γορδ(ιανοῦ)
ЄΥΤ.ΧȣCЄΥCЄB…       Εὐτ(υ)χοῦς Εὐσεβ(οῦς Σεβ. καὶ)
ΤΗ.ΘЄΟΦΙΛЄCT…        τῆ(ς) θεοφιλεστ(άτης Αὐγ./Σεβ.)
ΦΑ.ȣΡΙΑCCABI…          Φ{α.}ουρίας Σαβι(νίας)
ΤΡΑΝΚΥΛΛΙΝΗC…        Τρανκυλλίνης, (ἡγεμονεύ)-
..ΤΟCΤΗCΘΡΑ…            (ον)τος τῆς Θρᾳ(κῶν ἐπαρχεί)-
ΑCΠΟΜΠWΝΙȣΜ…        ας Πομπωνίου Μ(αγιανοῦ)
Π.ΕCΒCΕΒΑΝΤΙC…            π(ρ)εσβ. Σεβ. ἀντισ(τρ.)
…Τ.ΛЄ.ΤWΝΠΟ..C…           (ἡ Παυ)τ(α)λε(ω)τῶν πό(λι)ς (τὸ μίλιον?)
    EYT.XWC                      εὐτ(υ)χῶς

Превод на български от Н. Шаранков:

„На добър час! За здравето, благополучието и победата на нашия господар Марк Антоний Гордиан, Щастлив, Благочестив, Август, и на най-богообичаната Августа Фурия Сабиния Транквилина, когато управител на провинция Тракия беше Помпоний Магиан, Августов легат пропретор, градът на пауталийците (издигна) тази милиарна колона. Да е на щастие!“

Пътни колони с надписи-поздравления за императора, сходни на този, са откривани доста в България, така че той не носи кой знае колко интересна информация. Император Гордиан III е управлявал сравнително кратко (от 238-а до 244-та г.), но за него са останали множество следи из нашите земи – пътни колони, надписи, статуи. Той е водил война с готите по Долен Дунав и е преминал през Балканите по същия този Диагонален път към Антиохия в друга военна кампания. Всъщност, по думите на Шаранков, пътната колона, открита край Волуяк от братя Шкорпил в края на 19-ти век, е почти идентична по съдържание и вид с откритата от мен. Най-любопитен е фактът, че тази колона, както и колоната край Волуяк, е издигната от градските власти на Пауталия (дн. Кюстендил), която е доста по-далеко от Диагоналния път, отколкото Сердика. Първоначално, когато научих за пауталийската колона край Волуяк, предположих, че тя е обозначавала някакво разклонение от главния път към въпросния град. Новата пауталийска колона, открита от мен, обаче опровергава хипотезата ми.  По-скоро излиза, че целият този участък от Диагоналния път (западно от Сердика) е бил поддържан като на концесия поради някаква причина именно от Пауталия, която трябва да е прибирала и пътните такси за преминаване през него. Още повече, че по-късно открих данни за поне още две пауталийски колони от тази област (открити край Голяновци и Калотина).

Пътната колона от Скретиска няма да остане още задълго захвърлена. Две седмици по-късно В. Динчев, Н. Шаранков, Ал. Манев от НАИМ заедно с моя милост се отправяме на логистична операция по пренасянето на колоната в музея, където й е мястото. Докато вървим към местоположението й, изпитвам опасения дали ще я заварим отново там, след като вече съм привлякъл вниманието на местните към историческата й ценност. Но страховете ми са безпочвени. Там си е. Не след дълго тя бива натоварена на един бус за реставрация в Националния археологически музей, където може би един ден ще бъде изложена.

Използвам случая да благодаря на тримата археолози от НАИМ за тяхната отзивчивост, както и на местните земеделци, изкопали колоната. Те се оказаха много съвестни и будни хора, които са наясно, че римският път минава през нивите им, но по-думите им, за първи път виждали такава колона тук. Мястото й на намиране посочиха с висока точност на археолозите, а дадоха и някои други ценни сведения – къде в махалата били намирали керамика и  откъде са характерните розовеещи камъни, с които е застлан Диагоналния път в тоя участък (според тях – от района около язовира в Хераково).

Отвеждам археолозите и при другите два скални къса, източно от Скретиска, които по-горе оприличих на пътни колони, но без да открия надписи по тях. Предположенията ми са потвърдени – това наистина са пътни колони, ала надписите им са безвъзвратно загубени. Едната от тях е от същата скала като колоната с надписа, а другата е от по-мек пясъчник. И двете колони се оказват разполовени по дължина, а половините, които липсват, са тези с надписите. Това обстоятелство ми е твърде странно – не успях да открия в литературата нещо подобно и археолозите също бяха озадачени. Дали надписите им са били умишлено унищожени и  защо? Едва ли ще разбера някога.

Отново към Мелдия

Така… Да продължим нататък по Диагоналния път. За участъка до Сливница Делирадев е крайно лаконичен, така че ще се опитам да запълня липсите. Западно от мястото, на което открих колоната, следват няколко километра ниви, където следите от пътя са прекрасно различими. Те са видими дори на аерофото изображенията в Google Maps!

Отблизо разбирам, че това е добре познатата ми ивица от розовеещи камъни. Да се проследи в прясно изораната земя е задача, с която би се справил и слепец. Ширината й тук е около 15 метра. Тази диря продължава почти до пътя за село Петърч, като няколкостотин метра преди него розово-сивите камъни започват да отстъпват на такива от кафяво-сив пясъчник, но по-малобройни като количество. С което задачата ми се усложнява.

Диагоналният път пресича шосето за Петърч на 120 м. северно от главния път за Калотина. От другата му страна са пак ниви, но вече с избуяли насаждения. Така ще бъде оттук насетне. Покрай разправията около колоната загубих две-три седмици и през това време пролетта не е спала. Не случайно славянското име на месец май е „тревен“. На мен обаче това носи само големи затруднения, тъй като сега камъните по нивите са много по-трудно забележими. Както и археолозите ми споделиха – най-доброто време за теренни обходи е февруари-март или октомври-ноември. Когато пък денят не стига…

Пресичането на Диагоналния път с ж.п. линията и първокласния път става също в този район – на около 300 м. след кръстовището, където следите се губят окончателно. Отивам да си опитам късмета от другата страна на първокласния път, където за щастие все още гола нива демонстрира голямо изобилие от камъни.

Ако продължа да следвам правата линия, която описва трасето от Скретиска дотук, ще излезе, че сякаш пътят отива южно от Сливница в посока към с. Алдомировци. Макар че първоначално тръгвам да се лутам в тази посока, това  предположение не се потвърждава. В действителност тук Диагоналният път прави лек завой на север, към Сливница, преминавайки между сегашния основен път за Калотина и стария павиран път. Един местен тракторист ме упътва за това обстоятелство с пълна убеденост. Този лек завой на пръв поглед изглежда нелогичен, но както тази експедиция ме научи, идеята за праволинейност на римските пътища не трябва да се приема като абсолютна догма. Всъщност пътищата често се отклоняват от идеалната права линия, когато теренът го налага, дори в равнини местности като тази – заради блата, реки, хълмчета и пр., които вече може и да са изчезнали.

Макар в този участък да ми е по-трудно да следя трасето, все пак имам късмет и отново се натъквам на неопровержими доказателства за него. На 1.75 км. западно от разклона за Петърч се копае за газопровод към Сърбия. Това предоставя чудесна възможност да се засече с голяма точност, откъде е минавал Диагоналния път, тъй като трасето на газопровода в този участък е перпендикулярно на него и при копаенето няма как да не се засегне античния път.

Тук отварям една скоба – нататък до границата трасето на Диагоналния път практически представлява една голяма строителна площадка. Преплитат се три мащабни инфраструктурни проекти – въпросният газопровод, изграждането на магистрала „Европа“ и реконструкцията на ж.п. линията София-Калотина. Всички те на моменти засягат трасето на Диагоналния път, което от една страна позволява разкриването на негови заринати участъци, но от друга – затруднява обхода ми. Затварям скобата.

И така – газопроводът пресича Диагоналния път на 120 м. югозападно от главния път.  

Камъните тук вече са преобладаващо бели, добивани са в този район, където чак до Драгоман скалите са все такива, но се срещат и заоблени речни камъни. Нивите наоколо са добре прочистени от тях, ала половин-един километър северозападно от газопровода, каменната диря в полето, бележеща Диагоналния път, отново е налична в продължение на стотици метри. Тя се запазва до поредното пресичане на пътя  с ж.п. линията преди Сливница.

Оттук насетне километри наред чак до изхода от гр. Сливница нямам никакви сигурни следи за Диагоналния път. Точно в този участък кипи строителството на новата ж.п. линия, а в самата Сливница изглежда трасето на античния път отдавна е урбанизирано и застроено. Затова тук си оставаме само с описанието на Павел Делирадев:

„На запад от Скретиска пътят изменя малко посоката си и се насочва право към ж.п. станция Сливница, като пресича новото поселище северно от линията. За пазене на пътя през византийска епоха е била издигната на северното възвишение мощна крепост, затова залесеният сега връх се нарича Градището.“

Решавам да посетя въпросната крепост, за която в интернет няма никаква информация. Предварително разбирам, че на въпросния връх Градището сега има нещо като скален параклис , наречен „Св. Симеон“. Ако решите да го посетите, подгответе се да повървите няколко километра до него в едната посока, защото откъм Сливница като че ли няма пряк път или пътека. Разходката обаче е приятна и разкрива типичния пейзаж в този район – върволица от голи хълмове, между които има доста вдлъбнатини, обрасли с храсти и приличащи на кратери. Това са т.нар. понори – карстови образувания, на които е кръстена и намиращата се на север Понор планина. Върха на хълма Градище обаче днес е залесен (повече откъм Сливница), въпреки че все още има достатъчно голи участъци, които предлагат панорами на запад и север.

 

Още преди достигането на върха прави впечатление нещо. Tой е опасан от многобройни ровове, покрити с камъни. Рововете са предимно откъм запад-юг, дълбоки са 1 – 1.5 м. и са с различна дължина – от няколко метра до десетки метри.

Каменни окопи около хълма Градище.

За първи път виждам такива градежи и не мога със сигурност да твърдя каква е тяхната функция и история. Все пак логически погледнато вероятно това  са защитни окопи тип бруствер, прокопани по време на Сръбско-Българската война или Първата световна. Може и да се излагам с това си предположение, но нищо друго, което да ги обясни, не ми хрумва.

Що се отнася до някогашната средновековна крепост, от нея няма какво да се види. Въпросният „параклис“, за който стана дума, представлява един кръст от итонг, намиращ се до купчина камъни.

Според Димитър Тонин [5] тук е имало стар оброчен кръст, който понастоящем е зачезнал. Както и да е… Самото място, на което се намира оброкът,  може би все още носи белезите от въпросната някогашна крепост. Около кръста камъните и земята описват кръгъл насип с диаметър около 10 м. и височина около метър. Мисля си, че на това стратегическо място тук е имало кула. Хълмът предлага обзор над Диагоналния път откъм Три уши и  над западните части от Софийското поле.

Обратно долу, в западния край на Сливница, се налага отново да намеря следата на античния път, която загубих преди няколко километра. Районът е урбанизиран  и подозирам, че няма да ми е лесно. Но в действителност е лесно. Много лесно. Оставяйки последните къщи зад гърба си, между  стария път за Драгоман и магистралата се простират ливади и ниви.  Горе-долу по средата между тях върви и самият Диагонален път.  При това тук не говорим за разхвърляни камъни, а за истински път. Е, не очаквайте да видите калдъръм, но издигнатият борд на пътя , сега тревясал, изпъква над околния терен и отдалеч се набива на очи.

На места той е разровен и са разкрити и камъни от настилката. Струва ми се също така, че има два издигнати слоя, като че ли на това място (говоря за ливадата непосредствено на изток от ж.п. линията за кариерата Козяк) е имало по-стар оригинален път, чието трасе впоследствие е било поправяно за нов път. Това предположение не е лишено от основание. След 17-ти век големи части от стария римски път вече не са се използвали. Бил построен нов път, който на много места използвал трасето на стария, но пък другаде бил доста отдалечен от него. Например (пак по Делирадев), османският път от София към Белград първоначално минавал през селата Филиповци и Белица (дн. махала на Хераково) и при Сливница той се е сливал с римския път. Та именно на това място след Сливница, където съм сега, изглежда двата пътя са се срещнали. Оттук насетне ще е много трудно да се каже кое е римският друм и кое – османското му превъплъщение.

Каквито и да са тези следи, те са отлично запазени почти два километра до срещата на римско-османското трасе със стария павиран път за Драгоман, който нататък продължава именно върху него. В тази отсечка Диагоналният път почти навсякъде е запазен като действащ полски път, а дори там, където не се ползва, е пощаден от земеделието. И това не е случайно – вече споменах, че пътят се издига над околните ниви, като на места това издигане достига до над два метра. Вековете не биха могли заличат подобно съоръжение, а пък на хората не им се е занимавало с разрушението му.

Ширината на пътя тук по груби оценки е около 9 м., което отново поставя въпроса дали това не е всъщност османската му реконструкция, тъй като от множество надеждни източници е известно, че ширината на римския път на запад от София е 6.5 м.

Към по-интересните находки в този участък си струва да се отбележи едно отлично запазено водоотвеждащо съоръжение, минаващо под пътя и по всяка вероятност датиращо от времето на построяването му.

Нека по-разбиращите преценят дали произходът му е римски или османски.

На около 2 км. северозападно от последните къщи на Сливница старият републикански път за Драгоман се пресича с Диагоналния и от тук почти до пътна станция Мелдия той е построен изцяло върху него. Тоест, няма нищо интересно, което да кажа за тази отсечка. Вместо това предлагам да се разходим встрани.

Недалеч от Диагоналния път, на 2.3 км. североизточно от разклона за Алдомировци на магистрала „Европа“, се намират руините на античен храм на Асклепий. Такива храмове обикновено са се строели недалеч от главните пътища, така че минаващите по тях да пуснат една молитва, без да се отклоняват много-много. В случая имаме повече от два километра до пътя, което никак не звучи близко, и именно това обстоятелство добавя още точки в хипотезата за паралелен северен клон на Диагоналния път. Ако такъв клон действително е съществувал, той се е отделял от основния Диагонален  път или при споменатия днешен разклон за Алдомировци, или около хълмовете Три уши. Няма други варианти, тъй като обширното Алдомировско блато и издигащите се северно от него възвишения Мека црев изключват всички други възможни трасета към храма откъм Диагоналния път.

Лично аз тръгвам от магистралата при разклона за Алдомировци. Оттук на север точно край живописното блато, пълно с какви ли не птици, върви разнебитен асфалтов път, който води до намиращия се на близките хълмове военен полигон „Сливница“, предназначен за артилерийска стрелба. Самият храм на Асклепий е на територията на полигона, който общо взето е приключил съществуването си заедно с Варшавския договор, но не съвсем. Изглежда от време на време тук все още се провеждат учения с взривове, така че имайте едно наум за особеностите на културния туризъм в този район.

Храмът или онова, което е останало от него, се намира в карстов въртоп навръх едно невисоко възвишение югоизточно от Мека црев. С други думи – в дълбока камениста дупка, обрасла пълноценно с трънлив храсталак. Не знам какво точно съм си представял да видя тук, но перспективата да си надера дрехите и изпотроша краката почти ме изпраща обратно към вкъщи. Плюс това да напомня, че иде реч за храм на Асклепий, чието свещено животно, както е известно, е змията. А това тук наистина си е един сто процентов змиярник.

Около дупката ( която е с диаметър около 30 – 40 м. и дълбока около 6 м.) има няколко по-едри монолитни каменни блокове с четвъртита форма и те са единственото, което подсказва, че тук е имало нещо. Отгоре се вижда, че в дъното на дупката има продълговат жертвеник, съборен на земята (видим и на снимката горе), както и една купчина камъни в западния й край. Тези камъни запълват входа към пещера, която е изпълнявала функцията на аязмо или поне така прочетох впоследствие…

Намирам си тояга, която ми вдъхва кураж да сляза долу. Парадният вход е от север. Няма стълби или нещо подобно, но все пак вероятността за потрошаване и изподиране е минимална, именно ако се заходи през този скален проход.

Западно от входа се намира килнатият стълб-жертвеник, който видях от високо.

Около него се издигат високи скали, по които, според публикации в Интернет, би трябвало да има изсечени ниши, където се поставяли оброчни плочки на местните божества. Всъщност тук са били намерени голямо количество такива плочки с изображения на Тракийски конник, Асклепий, Хигия, Телесфор, както и бронзова статуетка на Асклепий. Обектът е бил археологически проучен през 80-те години, така че ако някой пишман иманяр чете този текст, нека е наясно, че няма смисъл и той да рие наоколо, досъсипвайки каквото е останало.  

На пръв поглед останалото не е много, но на втори човек съзира едрите каменни блокове на постройката на самия храм и осъзнава, че дебелите му стени все още се издигат на около метър над земята. Те са обрасли със зеленина и приличат на нещо завещано от маите, което бихте очаквали да видите в джунглите на Юкатан.

Руини от храма на Асклепий край Алдомировци.

Храмът е с правоъгълен план и с размери 7.1 на 6.6 м. Дебелината на зидовете е ок. 80 см., а входът е бил от северозапад. Друго няма кой знае какво повече да се каже. Според археолозите, проучили храма, той е бил действащ до края на 4-ти век (тоест дори след налагането на християнството като официална религия) или чак до 5-ти век, когато е бил насилствено унищожен и опожарен. Интересно е, че сред камъните действително се намират парчета от тухли или глина, които са почернели и явно носят белезите от огън. Още нещо любопитно, на което се натъкнах между камъните, е парче тухла с отвор по средата. Не ми е ясно каква е функцията на този отвор, макар че по принцип римляните са ковали теракотените си керемиди си през подобни отвори.

Човек се чувства странно в тази тревясала дупка насред голите сливнишки хълмове в компанията единствено на хилядолетни зидове. Невъобразимо тихо е тук и макар че няма нищо кой знае какво да се види или прави все пак си струва посещението. А, и гледката отгоре също не е зле.

Както и отдолу. Особено по залез слънце.

Но да продължим с изследването на Диагоналния път. Той излиза от трасето на павирания път за Драгоман около 200 м. преди разклона за варовия завод „Огняново-К“, вземайки малко по-южна траектория. Тук кипи строителството на новата линия. Което е наложило и провеждането спасителни археологически разкопки. Защото точно на това място в местността Извор се е намирало антично селище, където се предполага, че е била и пътната станция Мелдия.