На другия бряг на реката пътят е преминавал рязко нагоре през гористия хълм.
„От коритото на реката е започнало истинското планинско възкачване по западните ребра на Вакарелското Средногорие и упоритите римски инженери са се видели принудени да направят против волята си няколко възвивки (серпентини) по ръта от пенбени (червени) пясъчници.“
Шмугвам се между дърветата и в крайна сметка излизам на някакъв черен път. В началото имах съмнения, че това, по което крача, е тъкмо стария римски път, но те бързо се разсеяха. Говорим за горски път, широк около 3 м., и застлан с червеникави камъни, скали и едър пясък.
Дълги праволинейни участъци завършват с няколко широки виражи, които отвеждат пътя първоначално в южна, а сетне в източна посока. В по-стръмните участъци на пътя, предимно в подножието на рида, той е поизровен от водата, която несъмнено се стича като река по камъните при по-силен дъжд. Като цяло обаче е в отлично състояние.
Тук описанието на Делирадев оживява пред очите ми.
“По-нагоре пътят пълзи все по ръта, наричан и досега Могилите, и свива още по-наюгоизток, като върви вече току-речи успоредно на съвременното шосе и излиза на най-високата точка на Вакарелския превал на около 1 км. северно от ж.п станция Вакарел.
…По западните склонове на Вакарелската планина каменната настилка (калдаръмът) е най-добре запазена, приблизително така, както ни я описва пътешественикът Дерншвам, който през 1553 г. е минал оттук по „един широк и хубаво наслан с едри камъни път.““
Делирадев говори също така и за стражева кула на рида. Вероятно не без основание, макар че аз не съм способен да разгранича останките на евентуални съоръжения от многобройните скали и камъни, пръснати наоколо по хълма.
Впрочем, самият римски път също не е толкова лесно да бъде разграничен. Както казах, в тази си част той се използва и до днес като горски път, но по някое време актуалният горски път се отделя от трасето на стария път, който върви успоредно на сегашния път – на няколко метра вляво или вдясно от него.
Ето така изглежда горския път в горната част на хълма, който, ако не внимавате, можете да вземете за древния му предшественик:
А ето така изглежда „оригиналът“:
Забележете, че вече не говорим за калдъръмена настилка. Оттук насетне oстанките на Via Diagonalis ни се разкриват застлани със ситен чакъл и пясък. Изглежда на това място строителите на пътя са се отказали от каменните плочи, които нормално се използват като най-горен слой на римския път. Поради тази причина на места пътят е обрасъл с храсталаци и елхови дръвчета, които го правят трудно отличим. Личи си обаче, че някой се е постарал да ги окастри тук-таме и това е първата следа от някаква семпла грижа за античната старина, която откривам, откакто тръгнах от Искъра.
Това че старият друм върви паралелно на горския път и не се използва активно за придвижване в днешните времена си е чист късмет. Защото само така можем да го видим, запазен от разрухата, която причинява движението, приблизително такъв, какъвто е бил, когато за последно от тук са минавали османски войски. Профилът на пътя в този участък е чудесно запазен и ясно различим на фона на околния терен. Дотолкова различим, че дори успях да драсна една скица на профила:
Самият римски път е леко издигнат над околния терен и е ограничен с нещо като невисоки насипи от двете си страни, както виждате на рисунката, които се простират по цялото му протежение. Цялата ширина на пътя в този участък е около 5 м. Някъде той е по-запазен:
Другаде почти невидим сред тревата:
Все пак ограничителните насипи помагат много за проследяването на трасето, тъй като са устояли добре във времето и определено се набиват на очи макар това никак да не си личи на снимките. Не липсват и нови артефакти по пътя. Като това метално парче от някакво счупено острие, може би част от сърп:
Докато крача по буренясалите останки на стария Диагонален път, не мога да се отърва от чувството на особена тъга. Тъга от неумолимия ход на времето, който безжалостно поглъща всичко. Представям си как тук, където съм аз, и където сега растат трънки, някога са преминавали търговци от далечни земи, пълководци, императори, царе, генерали и обикновени войници… Всички те са се придвижвали устремени към своите цели, от които ги е делял този път. И ето че днес тях вече ги няма, погълнати от земята, която толкова векове по-късно поглъща и пътя им. И почти е успяла да го изяде без следа… Странно е усещането да вървиш там, където са вървели мнозина, но ве че почти никой няма да положи крак след теб.
Наближавайки Вакарел, Via Diagonalis минава недалеч от радиомаяк на българското РВД:
Белият купол на кулата крие метеорадар за целите на авиацията, а самата приводна станция е до нея на снимката. Три проводника, опънати между три трийсетметрови метални мачти, разположени във формата на равнобедрен триъгълник, изграждат антената на ненасочения радиомаяк (NDB). Тази антена излъчва сигнали на 490 kHz с идентификатор „WAK“ и насочва голяма част от европейския въздушен трафик към Азия и Близкия Изток именно оттук.
Тъй че посвоему Via Diagonalis продължава да се използва и днес. Само че вместо милиарни колони край пътя, които да указват посоката, имаме радиомаяци със същата функция, а трасето на пътя е далеч горе във въздуха.
Да се върнем обаче на стария друм. При радиомаяка пътят лекичко се отклонява малко по-на изток от досегашната си почти южна праволинейна траектория. Тук следите му отново се губят в земеделските ниви, пасища и ливади. Все пак, следвайки посоката му, от време на време се натъквам на някакви по-запазени останки от него – издигнати участъци, камъни и пр., които ми помагат да запазя следата. Особено ме впечатлява един заблатен участък в ливадите, където само старият път продължава да се издига сух над околната мочурлива растителност.
По този начин пътят преминава покрай конната база Спарата, кръстена на следващата пътна станция по Via Diagonalis, и пресича асфалтовия път към мах. Селянин. Убеден съм, че хората, които стоят зад конната база, са отлично осведомени относно местонахождението на античното трасе. На много места в близост до пътя, още откакто се изкачих на рида, има завързани сини лентички. Твърде странно е те да имат някаква друга роля, освен да указват на разните туристи-ездачи къде точно се намира пътят, който вероятно има ролята на местна атракция. А откриването му понякога е много трудно – особено там, където пътят минава през ливади и ниви.
Почвата в района е крайно бедна – бяло-песъчлива смес, която за нищо не става, но въпреки това не е пощадена от земеделската инициатива. Така че южно от Селянин отново пътят се загубва окончателно в ниви, където растат анемични слънчогледови стръкове сред камъчетата от някогашния друм. Не е болка за умиране тази загуба – тъй или иначе е време да се прибирам към вакарелската гара. А за следващия път ще трябва да се осланям на старата карта на Вакарел и околностите му от началото на ХХ век (публикувана в изследването на Александър Станев), където е поместено и трасето на римския друм:
Този пореден и финален епизод на моята експедиция по източния клон на Via Diagonalis се случва чак в края на септември. Така се оказа, че тя ми отне около половин година вместо няколко дни, колкото си бях заложил предварително. Няма да се оправдавам, но работата се оказа доста по-сложна и преди всичко – времеемка. Както и да е, връщам се там, където си тръгнах миналия път – при безплодното поле със слънчогледи, които вече са изсъхнали все тъй полуразвити.
За щастие, на юг от нивите следите от Траяновия друм се завръщат категорично. Първо попадам на един дълъг ров, перпендикулярен на пътя и прокопан директно през него, така че е разкрита структурата на пътя в дълбочина:
Нататък следва спускане на юг и тук добре познатите ми крайпътни бабуни отново се появяват, заедно с чакълестата настилка на стария римски път:
На снимката не си личи много, но настилката на пътя е идеално запазена и съвършено равна, което ме изумява след всичките тези векове, които са изминали. Ширината му е около 6.5 м., а местността, в която съм, се нарича „Редено камъче“.
Старият друм се губи за кой ли път при асфалтовото шосе от Вакарел за Мечковци. От другата страна на шосето обаче има сметище. Булдозери са изрили всичко, което би могло да е останало от старината. Оказва се, че сме затрили нещо на хиляди години, все едно няма къде другаде да си хвърлим боклуците…
Цъкайки с език, отивам километър на юг, при гробището на Вакарел, където отново успявам да издиря пътя на 50-на метра източно от него – доста поизровен и все тъй неотклонно спускащ се надолу по стръмното. Той се спуска право до една рекичка, където изчезва в джунглата от храсталак.
„От превала друмът полита надолу към Ихтиманското поле и минава точно край прочутата Аладжа-клисе – шарената черква, която векове подред е давал името си на тукашното селище, известно сега с името Вакарел. До черквата е било и старото селище, което тепърва – след прокарването на керванджийския път през ХVI столетие се е изместило на сегашното си място“
Една от целите на днешната ми мисия е да издиря въпросната Шарена черква, от която още по времето на Делирадев не е било останало нищо. Изследователят обаче предполага, че именно там някога е била разположена следващата пътна станция по маршрута към Константинопол – Спарата.
Окей, но как ще намеря нещо, от което не е останало нищо?
Предварителната подготовка тук помогна и подразбрах, че от Аладжа-клисе все пак се е запазило нещичко – един оброчен кръст, близо до рекичката. Докопах се и до координатите в интернет и сега се отправям към въпросната локация, която се намира на 200-300 метра източно от римския път. Само че там няма нищо. Оглеждам се и… Воала! Съзирам кръста недалеч от обявената локация – това са истинските му координати.
Каменният кръст стърчи сред неокосената трева на една неособено висока могила в близост до рекичката. Признавам, че има доста странна форма, а на гърба му май дори има надпис, но той е напълно нечетим. Встрани се търкаля и един голям бял камък – може би мрамор или нещо такова. Нищо друго не подсказва, че е имало черква на това място. А именно тук някога трябва да е била Шарената черква, макар че аз имам своите резерви по въпроса. Първо – мястото е далеч от Траяновия друм – на около 200 м. Което не говори в полза за хипотезата на Делирадев за пътна станция тук. Освен това едновремешни пътешественици свидетелстват, че на най-високата част на селото се е намирала черква, която се вижда от всякъде като наближиш селото. А най-високата част е един хълм, точно над кръста, който предстои да изкача сега. Римският път също го изкачва, въпреки че след пресичането на рекичката следите от него са много по-трудно забележими.
На върха на хълма обаче няма нищо интригуващо. Тук-таме няколко купчини пръст, които може и да крият нещо интересно отдолу. Пътят определено е минавал оттук и е логично на това място да е имало поне стражева кула, ако не пътна станция, тъй като просторът, който се разкрива не е за изпускане. Днес обаче има само изсъхнали слънчогледи.
И тъй, окончателният резултат е, че не открих никаква следа от Спарата на това място. Но никак не е сигурно, че тази пътна станция се е намирала изобщо в района. Възможно е Павел Делирадев да бърка. Както сам изследователят изтъква, античните пътеводители дават доста противоричиви сведения за разстоянията между пътните станции в тази част на маршрута към Цариград. Не мисля да развивам този академичен въпрос, но все пак имам да проверя още една сламка преди да приключа експедицията си.
Според държавните архиви пътна станция Спарата всъщност се намира на няколко километра оттук – южно от мах. Ръжана в местността Орничето. Това се подкрепя и от архивната карта на Вакарел, която съм поместил по-горе. Там мястото на станцията е изрично посечено с четриъгълниче като на стара пиратска карта (вгледайте се по-внимателно)… Така че това обезателно трябва да се провери.
От хълма над Шарената черква Via Diagonalis завива по-осезаемо в източна посока и става кажи-речи паралелен на стария асфалтов път за Пловдив, като на доста места асфалтовото трасе е директно построено върху древния път.
Ето какво пише Делирадев за този участък:
„По-надолу друмът е добре запазен на много места и навсякъде се открива. Особено отчетливо е изразен профилът на каменната настилка в новоиздълбани долове, що сечат пътя. Най-отдолу са слагани плочести камъни, които са замествали днешните настилки, а върху тях е сложена втора настилка от камъни, сложени отвесно на дължината им. Големи камъни пазят от двете страни калдаръма. Към моста на река Баба двете шосета – Траяна и сегашното, които се разделят още под Сливница, се съединяват отново, че малко по-долу – при Бочевата воденица, да се разделят отново чак до Ихтиман.“
Потеглям с колата по асфалтовия път за Пловдив, за да си спестя мялко ходене, и скоро разбирам, че това е кардинална грешка. Той е почти толова зле, колкото стария римски път, но значително по-надупчен. Сеатът ми страда невинен за пореден път покрай моите нелепи експедиции, а на мен ми замирисва на нови биалетки. Това пътно-транспортно неудобство ме разсейва леко от целта, заради която всъщност поех по шосето – да гледам за следи от римския път от удобството на шофьорската седалка. Вляво от пътя има безинтересни ниви и храсталаци, където трябва да е бил Траяновия друм.
Но скоро след това шосето минава под магистрала Тракия, а теренът вляво се превръща в нисък горист хълм. Спирам колата да разгледам малко по-подробно участъка, където двата пътя се сливат според Делирадев. Римският друм тук е добре отличим вляво почти до асфалта и човек може да го проследи назад, изкачвайки се по лекия наклон на хълма и ориентирайки се по многобройните камъни. Трънливи храсталаци обаче скоро слагат край на изследователския ми плам. Стотина метра по-нататък е пресичането на р. Баба, а теренът тук не е за подценяване – от дясно е долът на реката, а от ляво – високи скали. Сегашният мост трябва да е построен точно на мястото на някогашния.
Не ми се размотава повече по шубраците, затова напред към втората потенциална локация на Спарата. Почти съм сигурен, че напразно се разкарвам, но съм длъжен да проверя. Спорд предварителното ми проучване пътната станция се намира досами магистрала Тракия (но от срещуположната страна, за мое нещастие), а самата местност около нея е цялата заета от ниви. Мрачните ми предположения се оправдават напълно, за да завърши денят ми, а и цялата моя експедиция на източния клон на Via Diagonalis депресиращо.
Тук ми се пада да бродя през просторна нива от изсъхнали слънчогледи, а пътьом минавам през старо буренясало гробище насред нивата, пълно с повалени нечетими каменни кръстове. Няма откъде да вървя, така че сухите вейки на слънчогледите ме шибат безмилостно по ръцете, докато си проправям път през тях. Слънчогледите, ако не знаете, следват посоката на слънцето само докато са млади. Идва момент, в който стъблото им се втвърдява до такава степен, че вече не могат да правят това движение и застиват, обърнати на изток. Накрая умират в същото това положение. Всичките. Обърнати на изток в едно перманентно очакване на новото утро, което повече няма никога да видят.
Ето че нивата свършва и започват огражденията на магистралата. На няколко метра от мен летят коли и камьони. Шумно и неприятно е, да ви кажа, ако сами не се досещате. Като изключим две-три нещастни борчета тук няма нищо. Все пак зоркото ми око отново открива необичайни дялани камъни, включително мрамор, разхвърляни в края на полето на 20-на метра от магистралата в дълъг участък, успоредно на нея. Концентрацията им на места е значителна, но дали тук е имало сгради или само Траяновият път е минавал, не мога да кажа. Не бих се изненадал и ако останките на станцията са били изринати при построяването на магистралата. Кой знае…
Не и аз.
6. Заключение
Чудя се как да обобщя своите неколкомесечни проучвания на крак, над книгите и пред монитора на компютъра. Ако мога с положителност да твърдя каквото и да е, то е че подцених задачата. А тя погълна неочаквано много за мен време и усилия, което не зная доколко си личи от този сравнително кратък очерк. Въпросът е дали си струваше?
Ще започна с неприятните особености на задачата, която си бях поставил. На първо място стои разочарованието от погубения в недрата на историята Диагонален път. Бях донякъде подготвен за това, но все пак няма как да съм особено доволен, че за всичките 35 километра, които пребродих, не видях нещо кой знае по-различно от разхвърляни камъни, полузаличени останки и почти незабележими участъци, обрасли с бурен и храсти. Пътят го няма вече. И това не е нещо ново, макар че последните десетилетия със сигурност са дали своя дан за заличаването му. Пътят го няма от поне няколко столетия.
Което води до втория проблем – не е лесно да издириш нещо, което вече го няма. Тук именно е заровена другата мъчност на задачата. Не подозирах, че ще трябва да посещавам един район по няколко пъти, а това отнема време и бързо става досадно. Най-неприятното при тези теренни обхождания се оказа обстоятелството, че за целта използвам колата си. Ето какво имам предвид. Да кажем, че имам определен участък от пътя за изследване. За да стигна до него, паля колата си, паркирам я някъде в близост до участъка (което може да се окаже и не съвсем близо), след което пешком го обхождам. И когато стигна до края на участъка, трябва да извървя обратно целия път до колата. Което ще рече, че вместо 35 км., сумарно съм изминал (поне) 70 км. Тези обходи ставаха прогресивно все по-трудни за осъществяване, колкото повече се отдалечавах от София. Затова не е учудващо, че по-далечните участъци са по-рехаво проучени от мен.
Самите местности, през които някога е минавал Via Diagonalis, днес не са най-приятното място за разходка. Комбинацията от ниви + лятно слънце + кал или прах според времето едва ли би изпълнила с възторг някого. А това бе 90 % от преживяването ми, преминали, между другото, под угрозата от нападения на глутници кучета, бикове и други подобни същества, опасността от стълкновение с които никак не е за пренебрегване.
Ала както винаги, монетата има две страни. И парадоксално, онова, от което се оплаквам, притежава и своите достойнства. Пътят го няма, наистина, но именно това прави възможно той да бъде преоткрит. Защото на много места той все пак си е още там – под пръстта, чакащ да види отново бял свят някой ден или никога. Следвайки духа на Павел Делирадев, имах честта да почуствам макар и за кратко, нещо, което все по-рядко може да изпиташ в днешно време. Какво е да си откривател.
Точното трасе на Via Diagonalis около София, прилежащата му инфраструктура и пр. все още са неразгадана загадка за нашата историческа наука. Тук аз просто давам моята трактовка по проблема, която може и да се отличава малко или много от истината по въпроса. Но, струва ми се, трябва да има повече такива проучвания. Трябва да се описва. Трябва да се знае какво е имало. Не е необходимо да си архелог или канцеларен историк, за да издириш забравените останки от миналото и да регистрираш какво е останало от тях, докато все още го има. Някога сме имали традиции в това отношение и пътеписите на Делирадев или трудовете на братя Шкорпил са чудесни примери в подкрепа на тезата ми. Днес толкова много старини тънат в пълна забрава. Но не и за иманярите, разбира се.
Съветът ми към вас, които четете това, ако има такива изобщо е: излезте от черупката си. Поинтересувайте се от историята на района, където живеете. Открийте я. Вижте я с очите си. Пипнете я с ръката си. Усещането е много по-различно, отколкото в музея. Много по-различно, отклокото на новореставрираните крепости и старини с кич на всяка крачка и 10 лева входна такса. Имате щастието да живеете на територия толкова богата на история.
Просто трябва да я откриете.
Към част 2 – По старите пътища в Софийско днес – част 2
Използвана литература:
- Делирадев 1943: П. Делирадев. Пътувания из България – Т.1. По старите пътища в Софийско. изд. „Хр. Данов“, 1943, с. 130–140.
- Велков, Ив. 1921: Ив. Велков. Черковището при с. Орманлия. – В: Годишник на Народния музей. Т. II (1920 г). София, 1921, с. 58–60.
- Станев, Ал. 2020: Ал. Станев. Диагоналният път в Софийската котловина І–VІ век – В: Сердика – Средец – София Т. 8. Регионален исторически музей – София, 2020, с.248-276.
- Общ устройствен план на Ихтиман 2017 – 2040.
- Списък на културното наследство в община Елин Пелин.
Адмирации за труда и аз съм обикалял по някои участъци и на места е много видим. Откъм Божурище пътят е видим от сателит, на Алдомировци има разкопки. Само да допъня, че в Казичене има улица Траяно, което мисля, че е добре да се проучи и предполагам ще внесе корекция по горната карта.
Ето какво имам като събран материал:
https://www.google.com/maps/d/edit?mid=1vDFwgAQG4TNUFjB1NxqppT-yNwrCh0A&usp=sharing
Здравейте Димо,
Благодаря за коментара! Относно западния участък на Диагоналния път – наблюденията ми се припокриват едно към едно с онова, което сте начертали на картата. Между Костинброд и Божурище следите от пътя са много добре различими сред нивите (едни много характерни бяло-червеникави камъни) и наистина се виждат на Google Maps. В допълнение мога да ви кажа, че между Волуяк и ж.п. гарата Волуяк, както и северозападно от Обеля също има следи от пътя, запазващи същата посока като този участък. Всичко това предстои да опиша в нова публикация, вероятно по-късно тази година, когато си привърша разходките може би докъм границата.
А що се отнася до пътя в източна посока… Както съм писал тук, фактически аз проверявам хипотезата на Павел Делирадев за трасето на пътя и не съм се отклонявал много-много от неговия маршрут. Другата хипотеза, поддържана от Иречек например, е точно това, за което вие сте събрали данни – че пътят е минавал през Казичане в посока Вакарел. Не съм минавал по този маршрут, затова нямам собствени впечатления, но има доказателства и за тази хипотеза. Някъде около гара Искър например са разкрити останки на римска вила, която не би трябвало да е много далеч от главния път. Южно от летище Лесново аз самия се натъкнах на няколко калдъръмени участъка сред нивите, които съвпадат по-скоро с посока към Казичане, отколкото към Равно поле и Кривина. Делирадев също обръща внимание на този път, но според него той не е римски, а е прокаран в османски времена…
От друга страна в участъка между Кривина и южно от Елин Пелин действително почти не успях да открия следи, които биха могли да са от римски път. Но пък стражевата кула и градежите около нея при р. Лесновска както и самото укрепление североизточно от Лесново, идентифицирано тук като Бугарака, несъмнено са с античен произход и би трябвало да са свързани с пътя.
„Бугарака“ обаче вероятно е твърде далеч от хипотетичното трасе на пътя, за да бъде въпросната пътна станция. Така че определено на този етап участъкът от пътя докъм Побит камък има доста голяма въпросителна, която ще се опитам да отгатна някога.
Поздрави!
Има възможност трасето да се е изменяло с времето. Наистина трудно се намират доказателства около Елин Пелин, но мисля, че в литературата а и после на място ще се намери. Хубаво е, че се занимавате, не вярвах, че друг се интересува. Аз от години обикалям с колело и не че имам знанията да разпознавам обектите в земята, но понякога е очевидно и е удоволствие да се усети атмосферата на мястото. Ако имате нужда мога да помагам.
За вилата около гара Искър имам кандидат. Обектът е видим на снимка от 66та и за съжаление отдавна е застроен:
http://roads-bg.eu/v2/index.html#pam=18/23.425/42.657/1000000110000000000000000000000000
Вилата в Обеля има подобна съдба и е ясно видима на снимката от 67ма, няколко години след като е открита:
http://roads-bg.eu/v2/index.html#pam=18/23.255/42.739/1000000011000000000000000000000000
Поздрави!
Наистина благодаря много за информацията за вилите! Не ми беше хрумвало да се ровя в архивни аерофото изображения и това ми спести една заблуда – мислех, че вилата в Обеля се пада от другия бряг на р. Какач. Много жалко за тези вили, изглежда са безвъзвратно съсипани… От тази в Обеля поне са пренесли зидовете (https://www.forumnauka.bg/topic/24963-kde-se-e-namirala-rimskata-vila-v-obelya/), макар че ми се губи смисъла от това.
Точно заради такива неща ми се ще да опиша максимално подробно какво е останало от подобни старини около София към днешна дата. С темповете на урбанизация дори следите, които още се намират тук-таме, май скоро ще бъдат унищожени. Аз също не съм някакъв специалист и вероятно допускам неточности. Но пък ми е интересно и гледам да съм максимално обективен и акуратен. Радвам се, че има и други такива.
Може би ти е известно, че в околностите на София има още няколко римски вили. Освен за горните две аз намирам информация за кв. Филиповци, кв. Хаджи Димитър, кв. Орландовци, кв. Бусманци, Александровска болница, с. Мировяне, с. Драговищица, гр. Костинброд. Тази в Хаджи Димитър е ясно къде е била – основите й са разкрити между блоковете и има достатъчно информация в интернет. Мировянската съм посещавал – в момента се разкопава, както и тази при Дрaговищица. Тази в Бусманци би трябвало да се намира някъде около трасето, което съм обходил (м. Личов вир) и не знам как съм я пропуснал. Вилата до Костинброд всъщност представлява цял дворцов комплекс, свързан с Коснтантин Велики и също е частично застроена от полуизоставения Институт по ягодоплодни култури. Обаче за локациите на вилите при Филиповци и Орландовци не откривам нищо конкретно. Тази в Орландовци най-вероятно вече също е заличена, но останките на вилата при Филиповци има шанс да са видими все още. Ще се радвам, ако имаш някаква информация за нея или за други подобни обекти около София. Имам една теория, че не е изключено при Обеля на Диагоналния път да е имало отбивка в посока Банкя-Бучински проход за Пауталия (дн. Кюстендил). Затова се интересувам от античните обекти по тази линия.
Здравейте, искам да добавя че съм намирал край Елин Пелин монети от различни епохи, и тази статия се доближава доста до предполагаемият път. Наистина е много трудно да се видят наистина осезаеми доказателства, кое къде е било, защото всичко е застроено или минават ниви от там. И както спомена автора на статията, много хора са взели камъните от пътя за да си строят къщите с тях, и за много други строителни цели. Реално държавата е занемарила това наследство още през комунизма.
За такова отклонение за Пауталия съм чел, че е било около Волуяк и ще да е успоредно или съвпадащо със западната дъга на околовръстното. Възможно е вилата във Филиповци да е била покрай него. Аз съм търсил и нея и тази в Орландовци, но трябва да се отдели много повече време да се намерят кандидати и да се види на място. Аз някои обекти снимам с дрон, понеже отгоре се виждат много неща и се навързват. Така се каня като завършат археологическите разкопки около Алдомировци на римския път, който са разкрили. Посоката му ще е много показателна за разположението му в района.
Тук https://app.eop.bg/today/276038 има един пдф – техническа спецификация, в който можеш да прочетеш какво са открили и за какво ще копаят там през годината. Особено интересно е на стр.12.
Същия римски път съм снимал в Чирпанско. Сега текат проучвания в Черна гора и тук съм постнал някои снимки.
https://www.skyscrapercity.com/threads/bulgarian-railways-%D0%96%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82.623791/post-183584936
Предвид наличието на няколко римски вили в приблизително едно направление (Обеля, Филиповци, както и кв. Вердикал – https://e-bulletin.sofiahistorymuseum.bg/images/pdf/2023/02_Anani_Antonov.pdf ) е логично да се допусне отсечка по поречието на р. Какач. Тя или е отивала на запад през Клисура или на юг, към Пауталия, през Г. Бучино.
Интересна е и хипотезата на Венцислав Динчев за двойнственост на Диагоналния път западно от София. Освен трасето, което ти и аз сме установили южно от Костинброд според Динчев има и северен, по-стар, клон на пътя, минаващ приблизително по поречието на р. Блато през селата Опицвет, Петърч и кв. Маслово на Костинброд. По това трасе също са откривани пътни колони и освен това в близост има важни антични обекти като храма на Асклепий над Алдомировското блато
Иначе зная за разкопките при Алдомировци във връзка с модернизирането на ж.п. линията, макар че не ми беше попадал доклада от разкопките досега. За което отново благодаря. Сигурно и на теб ти е известно, че точно там локализират една от пътните станции – Мелдия. А трасето на Диагоналния път в този участък е относително добре известно и би трябвало да съвпада горе-долу със стария павиран път и ж.п. линията. По-нататък античният път е минавал между крайните два хълма на възвишението Три уши, което е засвидетелствано от исторически извори. По-интерсният въпрос за мен е дали нататък е минавал северно или южно от Драгоман. Ще се опитам да разбера скоро. Засега съм стигнал до Сливница 🙂
Предполагам, че е минавал северно от Драгоман през Беренде. От там съм минавал преди да го ремонтират и камъните имаха вид да са от римски път.
Това, на което си се натъкнал в Беренде, е много вероятно наистина да е римски път. Но не главният Via Diagonalis. Предполага се, че при Калотина, където се намирала друга пътна станция, е имало отбивка, която при с. Гинци е свързвала Диагоналния път пряко с друг важен римски път – този от Сердика през Петроханския проход към Дунав. Ако действително има такава отсечка, тя би трябвало да минава покрай с. Беренде и Годеч.
Иначе повечето проучвания, които имам по-въпроса, сочат че след Драгоман Диагоналният път върви в непосредствена близост до магистралата за Калотина и има доста добре запазени следи, макар че е трудно да се каже дали говорим за оригиналното трасе или за османското му превъплъщение. Ако ти е интересна темата, ето ти една извадка от книжката на Делирадев, която цитирам толкова често тук.
Това също може да ти е интерсно – https://core.ac.uk/download/pdf/212687427.pdf Някакъв тип, май британец, който е събрал доста информация за целия Диагонален път на Балканите (понеже виждам, че имаш възможност да ходиш и по-далеч от околностите на София)
В района на гара Черна гора са разкопали пътя и се виждат части от станцята предполагам. През май бяха разкопали другия коловоз, но не можах да снимам там. Сега на вория коловоз добре са разкопали и може да се изчиски ширината на пътя – 6.5 метра. Тук съм постнал някои снимки https://www.skyscrapercity.com/threads/bulgarian-railways-%D0%96%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82.623791/post-186660356
Здравейте,
Казвам се Калин и представлявам екипа на сайта Български крепости. Бих искал да благодаря за потвърждението на местоположението на античната кула до гр. Елин Пелин. Да, малко координатите не сме ги уцелили, но 150 m разлика при положение, че кулата сме я поставили по предположение е доста добър резултат за нас. Надявам се да сме Ви полезни и с друга информация. Аз обаче искам да внеса малко подробности относно трасето на диагоналния път м/у с. Кривина и гр. Елин Пелин. Смятам, че Делирадев е много прав относно посоката на пътя след станция Ескуамне и най-вече преминаванто му през с. Равно поле. Имамх познат с къща там, който при разриване на двора за направа на барака попада на останките от Via Diagonalis. Там пътя минава северно от кметството на селото, в близост до църквата Св. Троица и следва посоката в права линия от полето южно от кривинския водоем. Отделно от това следва да имате предвид, че коритото на река Лесновска е било коригирано в средата на XX в. и сегашното русло няма нищо общо с руслото в началото на XX в. още повече по времето на Римската империя. Ако погледнете изображението в Google earth, източно от голф клуб Св. София, ще видите част от старото корито на реката, чиито меандри днес личат в полето само погледнати от високо. В тази връзка не съм убеден, че останките, които сте намерили от двата бряга на река Лесновска са останки от мост, по скоро са останки на античното полеище в този район, което споменавате.
Поздрави.
Здравейте, Калине! Благодаря ви за информацията! Сайтът Български крепости е ценен и богат източник на информация за всеки, който се интересува от история и археология, и определено ми е бил от полза при тези мои проучвания. Взимам под внимание вашата бележка относно пътя между Равно поле и Кривина – действително в този участък не се натъкнах на каквито и да е явни останки от пътя по трасето, което обходих. Така че, при положение че разполагате с такава информация от местни жители, Диагоналният път наистина следва да се намира близо до църквата в с. Равно поле няколкостотин метра северно от трасето, което предлагам тук. Предвид всички коментари, които се получиха под този материал, вероятно ще трябва да го ревизирам на места.
Иначе да – местоположенио на Лесновска река определено не е това, което е било в началото на 20-ти век и още по-малко от това в античността, както казвате. В блога съм поместил една стара карта на района отпреди регулацията на коритото, а старото корито на Лесновска също е видимо на места на терен. Все пак си мисля, че точно в района на стражевата кула нещата не са се променили драстично и тя умишлено е била построена на своеобразния полуостров, образуван при вливането на десния приток на Лесновска от стратегически съображения, а впоследствие около нея се е разраснало и селището. Да, това за моста е повече спекулация, но… Въпросният участък от Диагоналния път е много интересен за мен с това, че трасето му изглежда е било изградено по левия й бряг, докато прилежащата му инфраструктура (стражевата кула и самата крепост Бугарака) са на десния бряг на тогавашното корито. Как се е осъщестявал контактът с пътя е нещо, което все още търси своя отговор. Точно това място изглежда е било място на кръстопът – при Бугарака Диагоналният път се разделя на две и поне северният клон задължително би трябвало да пресича някъде Лесновска река, която далеч не е маловодна рекичка, за да се разчита, че може да се преджапа просто така през някакъв брод. Тоест, според мен е много логично някъде тук да е имало поне един мост. Друг е въпросът, че теренът наоколо е така пострадал от земеделието, че е почти невъзможно да се каже нещо конкретно.
Поздрави!
Напълно сте прав за разклонението при кулата. Ние имаме наблюдения, че някъде там започва не отклонение от Диагоналния път а съвсем нов път който върви към с Горна Малина и Негушево – където има две антични и късноантични крепости пряко свързани с охраната нму . Следи от този път сме засичали по цялото протежение до морето. В общи линии нашият Подбалкаски път играе същата роля, като този път през антината и късноантична епохи.
Благодаря за отговора и ако намеря друга съществена информация за Диагоналният път ще се постарая да Ви я пратя.
Поздрави.
Определено античната пътна мрежа около Сердика е била доста добре развита, а информацията за отклоненията от Диагоналния път в този участък е оскъдна и слабо изследвана. Отклонението, за което говорите, е нещо ново за мен, но знам, че покрай село Стъргел е преминавал доста основен път към Етрополе, свързващ северна и южна България. Логично е в този участък да е имало и връзка, както с Диагоналния път, така и със златишко-пирдопския район, важен с рудодобива си открай време. Друг такъв път към този район, за който имам данни, но не съм изследвал лично, е минавал покрай Голема Раковица и с. Смолско.
Между другото точно югозападно от с. Голема Раковица има доста добре запазени останки от северния клон на Диагоналния път, за който само споменавам в тази публикация. Мислех да пиша отделен материал за него, но май няма да го откарам дотам… Както казах, той трябва да се е отделял от южния клон някъде около Бугарака, след което е поемал през днешните с. Лесново, Доганово и Огняново. Подозирам, че сегашният асфалтов, свързващ тези села, всъщност е построен върху трасето на стария път, използван и в османски времена. По-нататък, този път е потопен под водите на язовир Огняново, като отново излиза на повърхността в участъка, заключен между две рекички, вливащи се в язовира – Вуковия и Треска. Северно от него на могилка, стърчаща днес самотно като остров или полуостров, в зависимост от нивото на язовира, има останки от разрушена стражева кула (42.60576, 23.77711), скрити сред гъсти храсталаци. Точно преди портала на военното поделение, което се намира в този район, в продължение на 100-200 м има един отличителен участък от Диагоналния път, издигнат на метър-два над терена и широк около 8 метра. За съжаление той отива право в терена на поделението и не може да се проследи там, ала по-нагоре, в гората, също е отличим, непосредствено до река Треска в посока връх Малка Икуна и с. Белица.
Над поделението, за охранана на пътя е имало и крепост, за която не намирам информация в „Български крепости“. Тя се намира в местността „Градище“ (прибизително 42°35’50.9″N 23°47’13.5″E) точно по оградата на охраняемата зона на поделението. Достъпът е от север, където има и стръмен отбранителен ров, точно преди цитаделата. На сравнително голяма площ се забелязват основи на сгради и зидове, антични тухли.
Тези участъци от пътя, които споменавате, към Смолско, са именно пътя който се отклонява при кулата до Елин Пелин – римският подбалкаснки път, който е използван до сега в много участъци. Останките от пътя при Стъргел е отклонение от подбалканския към Етрополе, както сте отбелязали. Именно този стар път е показан от българските водачи на Гурко за зимното преминаване на Стара планина през зимата на 1877-1878 г. А за този път към Огняново, не съм запознат с него, сега от Вас научавам. Тук искам да споделя нещо за определянето на античната пътна система в планински райпони. Портивно на всеобщото мнение, за мен, в тези райони пътищата не са минавали по проломите на реките или поне не всички. От там пътя изглежда лесен и логичен, но се оказва, че при зимнии условия тези пътища остават непроходими за почти 6 месеца. От наши наблюдения смятаме, че през високите планинските терени пътищата са се качваки по билата и вододелите или най-малко имат зимни трасета там. Това е логично защото през зимата билото е винаги чисто, от ветровете там, има най-малко сняг и най-малки вероятности от лавини за разлика от подножият и долините. Тези пътища са следвали вододелите на изкачващите се склонове, като целта е била най-бързо преминаване през билото на съответния планински хребет(където условията и ветровете зимата са много тежки) и после пак спускане по вододела на някой склон.
А що се отнася до разочарованието от липса на обекти в нашия сайт трябва да кажа, че съм поласкан от това! 🙂 Защото излиза, че смятате, че при нас има всичко! Истината обаче е следната, макар и да имаме хиляди обекти за съжаление все още нямаме всики. В сайта за всичко се търсят сведения, много от обектите сме посетили, за много от тях сме чели в нови, стари и прастари издания и за още повече сме ползвали източници от местни хора(което често налага да се коригират данни или трият), но реалността е следната: в България има над 10 хиляди укрепления от различни епохи -от праисторията до Първата световна война а ние сме описали едва 4 000 – 4500, така че много се радвам на такава информация, която споделихте в горният пост.
И един любопитен факт, в османските дефтери от XVв. е записнао следното (цитирам по спомен): „От българите взехме 30 000 калета“ – тук става въпос за всички територии населени тогава с българи, които включват и днешните Северна Македония, северозападна Гърция, изтона Сърбия, източна Албания и югоизточна Румъния, но все пак количеството е внушително. Така че имаме още много работа! 🙂
Здравейте отново,
Продължавайки да чета Вашия, много интересен, труд се сещам нещо което може да Ви бъде полезнао. Така наречената пътна станция Бугарака или Бурагара в други източници, не е пътната станция! Това е крепост построена за защита на на тази станция. Самата пътна станция, която в общи линии си е представлявала хан, е в близост до крепостта вероятно на 100 до няколко стотин метра южно от нея. От иследванята ни до момента сме установили, че всяка нощна станция в римската пътна ситема е пазена от крепост. Примери за това са много – Состра до с. Ломец , Скретиска(резиденция Кратискара възниква като укрепление не като резиденция), Трянови врата(там има възел от 3 крепости и пътната съснция), Кастра рубра(разкрита е крепостта но станцията е северно в подножието), Виамата( до с. Войнягово). В тази връзка след като научих от Вас къде най-вероятно се намира Малдея сега предполагм, че северно от нея в местността Горно краище ще има укрепление.
Напълно съм съгласен с вас с всичко, което написахте. Да, относно пътната станция при Бурагара, както и сам установих, когато направих обхода – самата крепост е встрани от трасето на пътя, така че пътната станция наистина би трябвало да е някъде в околността й. Примерите, които посочвате са достатъчно красноречиви.
Относно „липсата на обекти“ в сайта, който развивате… Дори информацията, която към момента сте издирили и поместили там, е внушителна и заслужава уважение. При подобно количество укрепления из територията на нашата страна (и аз съм срещал цифрата 10 000) няма как да има пълен списък. Тук ще си позволя да вметна нещо, за което съм си мислел от известно време… Много от тези обекти, за които днес трудно се намира конкретна информация са известни за българската археология, но и позабравени. Немалка част от тях са вписани във фонда на обектите от недвижимото културно наследство по общини, но начинът по който са поместени в тези общодостъпни списъци е твърде мъгляв. Пример – укрепление в местност „Еди коя си“ на 3 км североизточно от с. Еди-кое-си. Така описано местонахождението на подобни археологически паметници е много трудно за прецизно локализиране, а понякога и невъзможно (имената на местностите се променят и забравят). И за съжаление много често идва някакъв момент, в който започва да се строи около и върху археологическия паметник, без да се знае че има нещо на това място, и той бива повреден или направо заличен (резиденция Скретиска е печален пример). Та все съм си мислел, че може би усилията на сайтове като вашия трябва да се концентрират около това тези обекти – археологически паметници с местно и национално значение – да се узнае къде точно се намират и какво е текущото им състояние. Разбира се, от друга страна може да се счете и, че липсата на леснодостъпна и конкретна информация за тях ги предпазва от недобросъвестно внимание… Тази дилема, лично за мен, е много трудно решима.
Що се отнася до крепостта над Мелдия – да, според описа на Павел Делирадев такава има и аз се опитах да я издиря (безуспешно) на връх възвишението Чавчи камък, тъй като от описанието му останах с впечатление, че тя се намира тъкмо там („върху средната чука е бил издигната мощна крепост…“ – това са думите му). Може би обаче не съм гледал както трябва – някое е трите тепета на Три уши със сигурност трябва да е било използвано за таква цел . Обзорът, който се разкрива върху Диагоналният път оттам, е впечатляващ – от Сливница чак до прохода на Ежовица. Хълмът в местността „Горно краище“ като че ли не предлага този обзор, но защо пък да не е тъкмо там крепостта 🙂