Вече ви запознах с източния дял на античния Диагонален път край София. Тази година продължавам да вървя по стъпките на римските легионери, но в западна посока – от София към Ниш. Концепцията остава кажи-речи същата. Под ръка с книжката на Павел Делирадев „Пътувания из България“ т.1 [1] ще се опитам да повторя стъпките му до границата, отбелязвайки какво от онова, което изследователят описва преди осемдесет години, все още може да се види и какво – не.
От миналогодишното си скитничество вече зная как изглежда днес древния римски Диагонален път в околностите на София. Видях, че в Софийското поле трасето му е практически заличено под пръстта на нивите и единствените що-годе запазени участъци от него са в планинските терени. Тази година тръгвам на експедицията си не така ентусиазиран. Не смятам да обхождам западния участък от пътя толкова педантично, тъй като това е доста времеемко и като цяло няма особен смисъл. Безсмислено е да се търсят запазени участъци от древния калдъръм в полето (защото няма такива), но онова, от което има смисъл, е да се издирят остатъците от този калдъръм из нивите, за да се възпроизведе с висока точност някогашното му трасе. Така че специфичните едри камъни, които се въргалят из разораните ниви, там, където е минавал Диагоналния път, и с чиито снимки изобилства предишната ми публикация, отново ще бъдат важен ориентир за мен и основна цел на мисията ми. Макар че този път ще се опитам да не изпадам в излишна фоторазюзданост.
Освен това вече съм старо куче, понатрупало някакъв теренен опит и мога да си позволя лукса да не допускам някои от миналогодишните си грешки:
- Ще започна теренните си обходи още през март, защото избуят ли летните треви и насаждения из нивите повече няма никакъв смисъл от подобни занимания;
- Ще се опитам да избегна прекомерното детайлизиране на еднообразни участъци на пътя и находки из него (т.е. камъни и парчета от грънци), което освен че може би е досадно за четене, със сигурност е досадно за писане;
- Ще се опитам да обърна повече внимание на съпътстващата инфраструктура около пътя, която, поне на теория, се очертава доста разнообразна и изобилна. Става дума за кръстовища, пътни станции, крепости, храмове и селища. Част от тях се намират встрани от трасето на Делирадев, но до голяма степен са свързани с него.
Съдържание:
Кратка историческа справка
Дялът от трасето на Диагоналния път на запад от София е донякъде полемична тема за съвременната археология. В издирването на неговите участъци, ще се осланям на Делирадев, чиято хипотеза за трасето на пътя като че ли е водеща. Но сред научната общност не липсват и други хипотези. Още Иречек е имал свое мнение откъде е минавал Диагоналния път (различно от това на Делирадев), а в по-ново време археологът проф. Венцислав Динчев излага интересното предположение, че Диагоналният път в участъка от Сердика докъм Сливница всъщност е бил раздвоен на северен (по-стар) и южен път.
Все пак да започнем с безспорните факти. Отсечката на Диагоналния път от антична Сердика до сегашната българо-сръбска граница е дълга около 50 км. В рамките на това разстояние има две пътни станции за смяна на конете (mutatio) и една нощна станция (mansio), които са засвидетелствани в три антични пътеводителя:
- Итинерариум на Антонин (Itinerarium provinciarum Antonini Augusti), изготвен в началото на 3-ти век сл. Хр.
- Пойтингеровата карта (Tabula Peutingeriana) – средновековна карта, изготвена въз основата на римска карта вероятно от II – IV в. сл. Хр
- Бурдигалски (или Йерусалимски) пътеводител (Itinerarium Burdigalense) от средата на 4-ти век сл. Хр.
Наименованието и разположението на пътните станции в посочения участък от запад на изток са систематизирани в долната таблица (разстоянията са в римски мили и в скоби – километри). За пълнота съм посочил и разстоянията до пътните станции след София (Serdica) в посока Пловдив, тъй като в миналата публикация спестих тази важна информация.
Според Итинерариум на Антонин:
Turribus <- 30 (44.4) -> Meldia <- 24 (35.51) -> Serdica <- 18 (26.63) -> Bagaraca <- 21 (31.08) -> Helice
Цялото разстояние от Turribus (което е било около Пирот) до Serdica e 54 римски мили или 79.9 км. Тук са посочени само нощните станции (mansio) по пътя.
Според Пойтингеровата карта:
Turribus <- 24 (35.51) -> Meldys <- 28 (41.43) -> Serdica <- 20 (29.59) -> Sarto <- 18 (26.63) -> Egirca
Цялото разстояние от Turribus до Serdica тук e 52 римски мили или 76.94 км.
Най-подробен е Бурдигалският пътеводител:
Тurribus (mansio) <- 12 (17.75) -> Translitis (mutatio) <- 10 (14.79) -> Ballanstra (mutatio) <- 9 (13.31) -> Meldia (mutatio) <- 12 (17.75) -> Scretisca (mutatio) <- 11 (16.28) -> Serdica (civitas) <- 8 (11.84) -> Extuomne (mutatio) <- 9 (13.31) -> Buragara (mansio) <- 8 (11.84) -> Sparata (mutatio)<- 10 (14.79) -> Hilica (mansio)
Тук са отбелязани както нощните, така и разменните станции по пътя. За съпоставка: разстоянието от Turribus до Serdica e 54 римски мили (79.9 км.) или точно толкова, колкото сочи и Пътеводителя на Антонин.
Вземайки предвид информацията от трите източника, пътните станции, разположени между съвременната граница на България със Сърбия и София са:
- Баланстра (Ballanstra) – която обикновено се посочва около съвременното с. Калотина;
- Мелдия (Meldia / Meldys) – единствената нощна станция по маршрута. Според Антониновия и Бурдигалския пътеводител местонахождението й трябва да се търси между Сливница и с. Алдомировци, но според Пойтингеровата карта тя се намира няколко километра по-западно, сиреч в Драгоман.
- Скретиска (Scretisca) или Кратискара (Κρατισκαρα) – тази станция се е намирала южно от Костинброд в близост до едноименен дворцов комплекс и построена на негово място ранновизантийска крепост.
Пътната станция при Скретиска и дворецът близо до нея е единственият подробно проучен археологически обект, свързан с Диагоналния път в района на София (като изключим самата Сердика, разбира се). Изследвания са правени от средата на 80-те докъм 00-те, като последен проучвател на обектите е гореспоменатият археолог Венцислав Динчев [2]. Той разкрива важна информация за градежите в района. На първо място – оказва се, че дворцовият комплекс е с твърде внушителен мащаб и вероятно е бил императорска резиденция на самия Константин Велики. Още по-голям интерес будят останките на кръглата сграда в близост до двореца, която с диаметър от 32 метра е била една от най-големите ротонди в Римската империя изобщо. Според историкът Веселина Вачкова [3] това е било храм на Великата богиня-майка Кибела с изключителна значимост в античния свят.
Въпросителни пораждат и разкопките на самата пътна станция, намираща се на около километър южно от двореца. При тях е разкрит и участък от самия римски път. Само че изглежда той е насочен към Божурище, а не към с. Волуяк, както категорично смята Павел Делирадев. Тъкмо този факт дава основание на Динчев да предположи, че Диагоналният път се е раздвоявал след пътна станция Мелдия в посока Сердика, което, ако е вярно, би означавало, че част от трасето на Павел Делирадев в този участък е погрешно определенo.
Има и още нещо любопитно. В края на 19-ти век, в района югоизточно от Волуяк (т.е. там, откъдето Делирадев предполага, че е минавал Диагоналния път) е била открита пътна колона от времето на император Гордиан III [4]. Странното е, че тази колона толкова близо до Сердика е била поставена от… градските власти на Пауталия (съвременен Кюстендил). Не е много ясно защо. Но… За това по-нататък.. А сега, предлагам да тръгваме!
Към Скретиска
Първият ми обход на трасето започва на 9-ти март 2023 г. северозападно от квартал Обеля. Тук съм набелязал в кадастъра една обширна местност, наречена Трояно.
Както показва досегашният ми опит, това име е тясно свързано в народната памет с Диагоналния път. И този път нюхът не ме подвежда. Няколко големи обработени камъни ме чакат посред нивата.
Още по-нататък в нивата продължават да се срещат камъни. Те са групирани в ивица 20-30 м. широка и насочена на северозапад, към Волуяк. За мен няма съмнение, че те маркират античното трасе. Още повече, че на едно място под тръбата на намиращия в близост газопровод в прокопаната земя се виждат множество едри камъни в продължение на същата ивица.
При панелните блокове естествено няма и най-нищожна следа от пътя. Но нямам и много време да се мотая тук. Докато се усетя и слънцето е хванало влака.
Това му е неприятното на мартенските обходи – късият ден (и гадният вятър, и студа, и кишата, и калта…)
Насочен от каменната диря при Обеля, продължавам изследването си западно от Околовръстния път. Между другото, ето какво пише Делирадев за тази отсечка на пътя:
„Древният римски път на северозапад от София е минавал между днешните села Връбница и Обеля, а по-нататък между с. Волуяк и едноименната гара. Все в тази посока пътят се пресича от ж.п. линия София-Цариброд край кантона при Гурмазовската река. Като безплътни и негниещи показалци, тъдява са се съхранили доста местни наименувания, като Траяна, Каманака, Редените камъни и др. подобни, които безпогрешно ви сочат отдавна изчезналото трасе на историческия път.“
На около 650 м. североизточно от гара Волуяк пак се натъквам камъни в полето. Те отново са пръснати в една ивица, която съвпада по посока с онази до Обеля. Тя ме отвежда до последните къщи на Волуяк преди гарата. Преминавайки тази махала, пак излизам сред нивите, където камъните продължават почти до волуяшката рекичка Църна бара. При това тук няма само камъни, ами също така глинени парчета, керамика, теракотени и тухлени късчета, някои от които изглеждат подозрително антични.
Е, тези с цветовете най-вероятно са много по-скорошни, но като цяло не бих се изненадал ако се окаже, че тъкмо тук някога е имало антично селище или поне някаква постройка от онова време.
Откъм другия бряг на реката обаче дирите на пътя се губят и то за дълго. Причините за това са разнообразни. От една страна теренът тук представлява ливада, мочурлива при това, където камъните, ако ги има, си стоят зарити и затревени. Малко по нататък има и сметище. Oколо него се навърта настървена глутница кучета, която ми пречи да огледам, както трябва. Все пак не искам да влизам в новините по този начин. Освен това пръснатият боклук затруднява да се правят някакви по-определени изводи, макар че някога сигурно е имало какво да се види наоколо – местността тук отново се казва Трояно.
Още по-нататък хипотетичното трасе на Диагоналния път би следвало да пресича ж.п. линията (на около километър с.з. от Църна бара), така че каквито и следи да е имало в този участък, те са до голяма степен заличени при строителството й. За капак самият район е труден за достъп с кола (така де, с моята кола).
Както виждате, опитвам се да се оправдая, защо в крайна сметка така и не откривам следи от античния път на запад от Волуяк. След като се помотавам безплодно известно време, решавам да сменя тактиката. Ще отида директно там, където е самата пътна станция Скретиска, и връщайки се назад, ще проследя пътя. Това би дало напълно еднозначен отговор дали пътят е бил насочен към Божурище, както твърди Венцислав Динчев, или към Обеля – както смята Делирадев и показват първите ми наблюдения.
Максимално улеснен съм в тази задача. Както споменах в началото, пътната станция, прилежащата й инфраструктура и резиденцията в близост са обстойно проучени от Динчев, а резултатите му са свободно публикувани в интернет [2].
Както е видно от представената карта, днес пътната станция се намира изцяло на територията на производствената база на „Кока-Кола“.
Всъщност проучването й е осъществено тъкмо благодарение на спасителни археологически разкопки, наложени от разрастването на производствената база. Пътната станция сама по себе си е представлявала Т-образна сграда с няколко помещения и площ ок. 730 кв.м., от която са запазени единствено основите. Тя се е намирала на десетина метра от пътя, от който също са разкрити и проучени участъци в продължение на ок. 50 м.
За да стигна до мястото на пътната станция, вървя покрай високата южна ограда на „Кока-Кола“. Не очаквам да видя каквото и да било от станцията и огледът на място не ме опровергава. Останките й се намират изцяло зад плътната ограда. Доколкото мога да надникна през пролуките, те все още са си там, но са обрасли с треви и храсталаци. Не е ясно каква част от тях е съхранена и каква е разрушена при строителството на обектите в непосредствена близост. Непосредствено до оградата из нивата се откриват парчета тухли с античен произход, но по-малко, отколкото очаквах.
Самата местност, в която се намира пътната станция, е по-различна от онова, което си представях предварително. Непосредствено на юг от станцията (т.е. на юг от оградата на „Кока-Кола“) теренът се спуска стръмно надолу 10-15 м. към една нива, която се намира в нещо като валог около река Белица.
Не съм специалист по геология (не, че съм и по археология…), обаче бих заложил 10 лв, че тази нива в миналото е представлявала блато или езеро, което в по-късни времена е било пресушено. Защо това е важно ще стане ясно след малко. А сега се връщам на основната ми тема, която е трасето на Диагоналния път.
Изследването на Динчев дава много ценна информация относно характеристиките на пътя в този район. Той е бил широк 6.8 м. Застлан е бил с доста специфични „предимно средни по размери камъни от местна мека порода – глинест мергел със сив цвят, с червеникав на места оттенък.“ При това тези камъни са били набивани направо в земята, без допълнителна обработка на терена, както подобава на римските пътища по принцип.
Камъни, които отговарят на това описание, се откриват югоизточно от пътната станция сред полето и могат да служат като надежден ориентир за неговото трасе. Много са учудващи тези камъни спрямо функцията, която имат. До този момент в обходите ми по трасето на Диагоналния път не бях срещал меки глинести скали като основна настилка. Такива камъни не са здрави и едва ли един път, застлан с тях, би издържал продължително време, без да се разбие. Това, както и обстоятелството, че по времето на разкопките не са били открити артефакти по-ранни от средата на 4-ти век, навежда на мисълта, че този участък от пътя заедно с прилежащата му инфраструктура е изграден по същото време. Оттук Динчев заключава, че може да е имало и по-стар път на няколко километра северно оттук.
Но да се върнем на нашия път. Каменната диря югоизточно от Скретиска поне в първите стотина метра наистина е насочена към Божурище, както описва Динчев. Там обаче тя прави лек завой, променяйки посоката си към Волуяк. След това може да се проследи без проблеми до асфалтовия път, който я пресича на 140 м. южно от портала на „Кока-Кола“.
От другата страна на пътя каменната ивица продължава към София. При това концентрацията на камъни е толкова голяма посред прясно изораната нива, че вече е съвсем очевидно за всеки, че става дума за останки от път. Самите камъни, както казах, са доста особени на външен вид и не може да се сбъркат. Те са с остри форми, преобладаващо сиво-бели, но с приятен нюанс на бледо розовото. Някогашният път, застлан с тях, трябва да е представлявал импозантна гледка.
Камъните са пръснати в ивица с ширина около 40 м., като основната концентрация е в участък от десетина метра, който навярно маркира съвсем точно местоположението на Диагоналния път. Тази каменна диря се проследява в нивите на изток без никакви усилия километри наред. Лично аз обходих два и все още я виждах пред себе си далеч напред. Посоката й е към Волуяк и тя съвпада напълно с по-раншните ми наблюдения от Обеля и Волуяк.
Плюс това наличието на тези камъни не е единственото доказателство за трасето на Диагоналния път. На около 660 м. източно от асфалтовия път, проследявайки каменната диря, откривам нещо интересно. Е, отново камъни, но не какви да е. Продълговати каменни късове с цилиндрична форма, дълги около метър, захвърлени вероятно при оранта встрани от една нива на двайсетина метра един от друг. Първо се натъквам на този камък, полузаровен в калната пръст:
А после на ето този, който успявам да разгледам от всичките му страни:
Още тогава започвам да подозирам, че тези два обекта всъщност са римски крайпътни колони, макар че не успявам да открия никакви надписи по тях. Впоследствие предположението ми ще се потвърди, но за това след малко. А сега, да напуснем за кратко Диагоналния път и да посетим резиденция Скретиска.